e-comedia.com

Както знаеш, в първия ден от месец януари 2007 година Република България се присъедини към най-модерната интеграционна общност в съвременния свят, наречена Европейски съюз (съкратено ЕС). В мъдрите книги въпросната общност обикновено се определя като наднационално квазидържавно образувание, обединяващо (понастоящем) 27 държави от Западна, Централна и Източна Европа. На мен поне тези сложни думи ми казват съвсем малко.

Затова ще споделя с теб някои подробности. Историята на ЕС може да бъде проследена до годините непосредствено след края на Втората световна война. По това време (и по-конкретно през 1948 г.) опустошената от току-що приключилия конфликт Европа получава предложение за масирана американска икономическа помощ. Държавите от западната част на континента приемат условията, представени от САЩ за усвояване на помощта, и се присъединяват към т.нар. план “Маршал”.
Източноевропейските сателити (включително България) на придобилия печална слава Съюз на съветските социалистически републики от своя страна под натиска на Сталин отхвърлят проекта и се ориентират към възстановяване със собствени сили и с подкрепата на “Големия брат”. В резултат на тази политика в продължение на четири десетилетия те остават извън процесите, протекли отвъд западните им граници (поради което в настоящата статия няма да се занимаваме повече с тях).
В другия край на континента, обаче, американската финансова помощ провокира разрастването на един процес, който вече от години, дори отпреди войната, занимава умовете на европейците. Той се нарича интеграция и започва изключително в икономическата област - отчасти, защото така е предвидено в плана “Маршал”, но в по-голяма степен защото наскоро завършилата война дава основателни причини за недоверие между ключовите европейски държави - Франция и Великобритания, от една страна, и Германия и Италия, от друга.
Всъщност началото на същинската история на ЕС е предизвикано именно от това недоверие. Както може би си чувал, огромното превъзходство на Германия над Франция във въгледобива и обработването на стомана спомага за създаването на една превъзхождаща икономика, която, от своя страна, става основата на по-силна армия. Логично, за защитата си французите се нуждаят от някакво средство за уравновесяване на двете индустрии. След Първата световна война те опитват да постигнат това с окупация на най-голямата германска въгледобивна област - Саар. Опитът претърпява фиаско и няма как да бъде повторен.
Затова министърът на външните работи на Франция Робер Шуман се ориентира към друга политика. Възползвайки се от факта, че е помолен от Великобритания и САЩ да направи “предложение за приобщаване на ФРГ” към западната общност, той възлага на една друга личност с историческо значение - Жан Моне - да разработи план за смекчаване на напрежението в Европа.
Планът на Моне, съгласуван с френското и германското правителство, застава в основата на провъзгласената на 9 май 1950 г. Декларация “Шуман”. В нея се предлага незабавно обединяване на производството на въглища и стомана, което да направи бъдещата война между Франция и Германия “не само немислима, но и материално невъзможна”. Създадената по този начин обща индустрия ще бъде под контрола на т.нар. Върховен орган, чиито решения стават задължителни за страните, приели юрисдикцията му. Той ще бъде съставен от “независими личности, назначени на паритетна основа” от техните правителства, а движението на стомана и въглища “между присъединилите се страни веднага ще бъде освободено от всякакво митническо облагане и няма да бъде засегнато от диференцирани транспортни тарифи”.
Планът “Шуман” се превръща в реалност приблизително една година след обнародването си. На 18 април 1951 г. Франция, Германия, Италия и държавите от Бенелюкс (с други думи Белгия, Холандия и Люксембург) подписват в Париж договор, с който се създава Европейската общност за въглища и стомана. Неговата продължителност е определена на 50 години и поради тази причина от 2002 г. насам той не е валиден. В същото време с Парижкия договор е направена голяма, макар и далеч недостатъчна крачка към бъдещата Обединена Европа.
Следващата стъпка в това пътуване е предприета през 1952 г., когато отново в Париж нов договор създава т.нар. Европейска общност за отбрана. Тя е базирана на поредния план с интересно име в тази история - планът “Плевен” - и има съвсем разумна причина да не си чувал за нея, защото така и не се превръща в реалност. Просто френското Национално събрание отхвърля договора две години по-късно.
А политиците, борещи се за интеграция, се връщат към икономиката. Жан Моне оглавява Комитета за създаване на Европейски обединени щати. Белгийският министър на външните работи П. А. Спаак представя доклад, кръстен на негово име, който препоръчва икономическата интеграция да продължи и в други области.
Така и става. Ще ти прозвучи малко сухо, но ето няколко дати. Двадесет и пети март 1957 г. - този път в Рим са подписани две споразумения, останали в историята (логично) като Римски. С тях се създават Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (ЕВРАТОМ). Договорите влизат в сила на 1 януари 1958 г. На същата дата двете Комисии, създадени с тях, се установяват в Брюксел. Те ще се обединят в една през 1965 г. В тази година такава съдба ще сполети и Съветите на общностите.
Но да продължа с по-важните дати. На 22 януари 1972 г. към ЕИО се присъединяват Дания, Великобритания, Ирландия и Норвегия. Седем години по-късно това прави и Гърция, а през 1986 г. наскоро простилите се с авторитаризма Испания и Португалия изминават нейните стъпки. Така в края на 80-те в Обединена Европа вече влизат 12 държави (не, нямаш проблем със сметките - просто Норвегия отхвърля с референдум договора за присъединяване, при това цели два пъти - през споменатата 1972 и през 1994 г.). Техният брой  достига 15 в средата на следващото десетилетие, а на прага на новия век в ЕС влизат още 12 държави (съответно 10 през 2004 и 2 - България и Румъния - през 2007 г.).
Разбира се, историята на съюза не е свързана само с неговото разширяване. От голямо значение за вътрешната й динамика са поредицата от договори, сключени предимно през 80-те и 90-те години (но и по-рано, а също и през новия век).
През 1986 г. е подписан така нареченият Единен Европейски акт (ЕЕА), който влиза в сила на следващата година. С него се допълват Римските договори, а компетенциите на ЕИО се разширяват в нови области. Освен това са прецизирани процедурите за вземане на решения и се поставя на формална основа практикуваното от началото на 70-те европейско политическо сътрудничество (известно като ЕПС). Ако се чудиш каква е важността на този договор за ЕС, трябва да знаеш, че той урежда преминаването на евро интеграцията на един по-висш етап - от общ пазарът става единен (или вътрешен).
Бъдещото развитие след ЕЕА изглежда предначертано. През 1993 г. Европейският съюз най-накрая е създаден с ратификацията на подписания година по-рано Договор от Маастрихт. Новата интеграционна структура се крепи на три стълба: икономически (представляван от трите общности), на сътрудничество в областта на външната политика и сигурността, и на сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи. С това европейското обединение най-накрая обхваща, макар и донякъде рудиментарно, повечето области от компетенцията на държавите, които го образуват.
Те (въпросните области) са допълнително разширени с договорите от Амстердам (1997) и Ница (2001, в сила от февруари 2003 г.). Последните реформират структурите на Европейския съюз, във връзка с предстоящото му разрастване, и прокламират основните принципи, на които той трябва да се опре (а именно свобода, демокрация, права на човека и др.).
По този начин историята на интеграцията в Европа е история на непрекъснатото повече или по-малко безпрепятствено, едновременно териториално и институционално, разширяване на създадените през 50-те години три икономически общности. В края на пътуването е ЕС, какъвто е днес. За това какво представлява той, обаче, ще поговоря следващия път.