Мартин Лутър Кинг

От Юри Иванов • Nov 16th, 2008 • Категория: Личност

На 14 октомври се навършиха 44 години от деня, в който Мартин Лутър Кинг е удостоен с Нобелова награда за мир. Да, противно на това, което навярно си мислиш, Мартин Лутър не е нито някакъв вид странен сандвич в гигантски вариант, нито пък паста за бръснене или прах за пране в особено голяма опаковка.

Той е човек. И то какъв! Роден на 15 януари 1929 г., Мартин Лутър Кинг става баптистки проповедник едва 19-годишен. Почти по същото време той получава бакалавърска степен по социология от колежа Муурхаус. През 1955 г. тази удивителна личност се присъединява към движението за граждански права. Първата му проява е да организира бойкот на автобусната компания в град Монтгомъри (разделяща белите от чернокожите си клиенти). Случаят отива във Върховния съд и, ще се изненадаш, Мартин Лутър печели.

През 60-те години той вече е световноизвестен и има огромен принос за превръщането на САЩ в една по-свободна държава. Застрелян е на 4 април 1968 г. в Мемфис, щата Тенеси.

Защо, обаче, ти говорим за него? Защото в нашия екип вярваме в свободата, а също и в онези малки хора, които са се превърнали във великани, докато я защитават. И понеже искаме да изразим увaжението си, ти предлагаме откъс от най-известната реч на Мартин Лутър Кинг, речта „Аз имам мечта” (не я бъркай с онази реклама!).

Между другото тя е произнесена пред няколко пъти повече хора, отколкото целият екип на „Пайнер” някога е успявал да събере. Мястото е Мемориалът на Линкълн във Вашингтон. Годината е 1963.

Аз имам мечта

Преди сто години един велик американец, в чиято символична сянка сме застанали днес, подписа Прокламацията за освобождаване (на робите, б. прев). Този документ с огромна важност се превърна в пътеводна светлина на надеждата за милиони чернокожи роби, които изгаряха в пламъците на свирепата несправедливост. Той се превърна в щастливата зора, сложила край на дългата нощ на тяхното пленничество.

Но сто години по-късно чернокожият все още не е свободен. Сто години по-късно животът му все още е осакатен от веригите на сегрегацията и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно чернокожият живее на самотния остров на бедността сред огромен океан от материален просперитет. Сто години по-късно той все още гние в периферията на американското общество и е изгнаник в собствената си страна…

Ние, обаче, отказваме да повярваме в това, че банката на справедливостта е банкрутирала. Отказваме да повярваме, че в огромните трезори на възможностите в тази държава няма достатъчно средства…

Ще бъде фатално за страната, ако пренебрегне спешността на момента. Това знойно лято на законното недоволство на чернокожите няма да свърши, докато не дойде освежаващата есен на свободата и равенството. Хиляда деветстотин шестдесет и трета не е край, тя е начало… Не ще има нито мир, нито спокойствие в Америка, докато на чернокожите не бъдат гарантирани техните граждански права. Вихърът на негодуванието ще продължи да разтърсва основите на държавата ни, чак докато не дойде светлият ден на правдата.

Но има нещо, което трябва да кажа на съратниците си, които стоят на нагорещения праг, водещ към двореца на справедливостта. В процеса на борба за нашето законно място, ние не трябва да сме виновни за престъпни дела. Нека не опитваме да задоволяваме жаждата си за свобода, пиейки от горчивата чаша на омразата… Не трябва да позволяваме градивният ни протест да се изроди във физическо насилие. Отново и отново трябва да се издигнем до величествените висоти да посрещаме физическата сила със силата на духа…

И докато вървим, трябва да се закълнем, че винаги ще продължаваме напред. Не можем да се върнем обратно. Има такива хора, които питат защитниците на гражданските права: „Кога ще бъдете задоволени?” Никога не можем да сме задоволени, докато чернокожите са жертви на неописуемите ужаси на полицейското насилие… Никога не можем да бъдем задоволени, докато чернокожите в Мисисипи нямат правото да гласуват, а онези в Ню Йорк не вярват, че има защо да го правят…

Днес аз ви казвам, приятели мои, нека не пропадаме в долината на отчаянието. И въпреки че сме изправени пред трудностите на днешния и утрешния ден, аз все още имам мечта.

Мечтая един ден тази държава да се въздигне и да заживее според истинския смисъл на своето мото: Ние вярваме, че видни от само себе си са истините, че всички хора са създадени равни…

Мечтая един ден по червените хълмове на Джорджия синовете на бившите роби и тези на бившите робовладелци да могат да седнат заедно на масата на братството.

Мечтая един ден щатът Мисисипи, изнемогващ от непоносимата жега на несправедливостта, изнемогващ от жегата на потисничеството, да бъде превърнат в оазис на свободата и справедливостта.

Мечтая един ден четирите ми малки деца да живеят в държава, в която няма да бъдат съдени по цвета на тяхната кожа, а по същността на своя характер. Днес аз имам мечта!

Оригиналът на речта може да бъде намерен на много места в интернет. Този превод е направен по варианта, публикуван в книгата „Speeches That Changed The World”, издание на Smith-Davies Publishing Ltd от 2005 г.

Юри Иванов (24) учи международни отношения в Университета и също както останалите членове на екипа е на път скоро да ги завърши. Интересува се от музика, социални проблеми, литература и какво ли още не. Основател и един от ръководителите на клуб „Матер Еко”. Освен това е бил журналист в БТА, редактор в телевизионното шоу „Господари на ефира” и сътрудник на една от най-амбициозните организации, занимаващи се с деинституционализация в България – Фондация „Сийдър”.
Пишете на автора | Всички статии от Юри Иванов