e-comedia.com

За някои той е съвременен Дон Кихот, сражаващ се срещу несправедливостта и безнаказаността с кръстоносен плам, за други не е нищо повече от амбициозен адвокат, тласкан от суета и католически фанатизъм, егоманиак, копнеещ за светлините на прожекторите.

Макар да е безспорно противоречива фигура, испанският съдия Балтазар Гарсон си е извоювал световно признание заради разширяване границите на международното право, печално известно с мекотата и относителната си неефективност, и безмилостното преследване на високопоставени фигури както в Испания, така и в чужбина.

Той е човекът, който повдигна обвинение срещу Осама бен Ладен, издаде заповед за арест на чилийския диктатор Аугусто Пиночет и започна разследване на предполагаемите изтезания спрямо затворниците в американската база в Гуантанамо. Той е бич за диктаторите, ЕТА и мафията.

Днес обаче, след ироничен обрат на съдбата, именно Гарсон е този, който бе изправен пред съда. Причината: дръзва да надникне в мрачното минало на Испания.

През октомври 2008 г. Гарсон издава заповед, според която неговият съд е компетентен да разследва „насилственото” изчезване на повече от 100 000 души по време на Испанската Гражданска война (1936 – 1939) и последвалата я диктатура на Франко. Той разрешава ексхумацията на няколко десетки масови гробове, за които се предполага, че съдържат останките на изчезналите. Декларайки официално, че Франко и неговите съмишленици са отговорни за „масови убийства, изтезания и систематичните, обичайни и незаконни задържания на политически опоненти”, Гарсон нарушава едно от най-устойчивите национални табута за първи път от 30 години насам - откритото говорене за миналото.

На 27 май 2009 г. Върховният съд на Испания позволява на две крайнодесни организации, „Чисти ръце” и Асоциация „Свобода и идентичност”, да заведат дело срещу магистрата. Гарсон е обвинен в нарушаване на Закона за амнистията от 1977 г., по силата на който всички престъпления, извършени по времето на режима на Франко са опростени. Законът се основава на неписан „Пакт на забравата”, който се смятал за необходим за осъществяването на национално помирение и мирен преход към демокрация. Гарсон обаче настоява, че самата амнистия е незаконна, тъй като по думите му „всеки закон за амнистия, който цели да заличи престъпления против човечеството, които не могат да бъдат описани като политически престъпления, е нищожен”.

Делото започва да изглежда още по-абсурдно след като съдът позволява на бившата фашистка партия – същата, която участва в репресиите, разследвани от Гарсон – да се присъедини към ищците. В резултат на това тези организации добиват право на достъп до лични данни на роднините на жертвите на режима.

Професор Виченц Наваро, бивш политически изгнаник, описва ситуацията като „равностойна на това Върховният Съд на Германия (председателстван от съдия, положил клетва за вярност към нацисткия режим) да приеме молбата на нацистката партия и да издаде присъда спрямо единствения съдия, който се е осмелил да разследва престъпленията на нацисткия режим.”

Поредният удар срещу Гарсон идва на 7 април 2010 г., когато съдията от Испанския върховен съд Лучиано Варела официално завежда дело срещу Гарсон за умишлено надхвърляне на своите правомощия. На 14 май той е отстранен от длъжност с решение на Върховния съд и срещу него започва разследване. Ако бъде признат за виновен, Гарсон може да загуби своите права за период от 10 до 20 години. Предвид неговата възраст – Гарсон е на 54 години в момента – това би означавало край на неговата бурна кариера.

Макар че строго погледнато Гарсон е нарушил правилата – според испанското право неправилното деклариране на юрисдикция е сериозно престъпление – мотивите, стоящи зад действията на испанските съдебни власти са продиктувани повече от политически пристрастия и лична вражда, отколкото от съображения за справедливост.

Преходът към демокрация в Испания, започнал през 1978 г., е изцяло направляван от десните сили, които продължават да доминират в армията, църквата и съдебната власт. При това положение не е изненадващо, че един от двамата съдии от Върховния съд, стоящи зад обвинението срещу Гарсон, Адолфо Прего, е известен с ултраконсервативните си пристрастия и пише статии в списание, подкрепящо Франко. Другият, Лучиано Варела, отдавна има зъб на известния магистрат.

На пръв поглед обвинението срещу Балтазар Гарсон е в съзвучие със стриктното спазване на правилата и представлява потвърждение на максимата, че никой не е над закона. В действителност обаче, това е едно политическо дело, част от испанската „Война за паметта”.

Колкото до Испания – изглежда, че колкото по-рано една пост-тоталитарна страна се изправи срещу своето минало, толкова по-добре. В продължение на повече от 30 години истината бе принудително заобикаляна от самоналожена колективна амнезия. Дошло е време испанците да се помирят със своето фашистко минало.

Статията е публикувана първоначално на английски в сайта www.thenewfederalist.eu
Оригиналният вариант можете да прочетете тук.