e-comedia.com

Понякога събития с важни последици започват по не особено значителен повод. Необходимо е само проблемите вече да са назрели и да е настъпил подходящият момент за тяхното разрешаване, макар то да е свързано с немалък риск. Идеята за отхвърлянето на васалната зависимост на България от Османската империя вълнува българската общественост още от подписването на Берлинския договор на 1 юли 1878 г. Освен че обезсилва решенията на Санстефанския договор от 3 март 1878 г. и погазва мечтата за обединяване на всички българи в една свободна държава, Берлинският договор определя на Княжество България статут на васална държава, чийто сюзерен е Османската империя. Като такава България е длъжна да плаща на Високата порта годишен данък. Тя не може да води самостоятелна външна политика, включително да сключва търговски договори с други държави и да обявява война. Княжеството няма право да създава свои дипломатически представителства в чужбина и да участва в международни конференции. Съгласно договора новата васална държава се представлява от дипломатите на Османската империя. Бързото икономическо и културно развитие на княжеството постепенно довежда до нарушаването на тези клаузи и България открива свои дипломатически агентства в Букурещ, Белград и Цариград, а впоследствие в Атина и всички големи европейски столици, разбира се с тяхното изрично или мълчаливо съгласие. По-късно взема участие и в международни конференции, сключва и търговски договори с всички големи европейски държави. Заради подчинения си статут Княжество България е обременено с действащия за Османската империя режим на капитулациите, който предоставя на великите сили и техните граждани икономически и съдебни привилегии.

Неведнъж са правени сондажи сред големите европейски страни за склонността им да признаят България за независима държава, но поради редица причини те завършват с неуспех.

На 31 август 1908 г. България получава така необходимия й повод, за да приведе плановете за обявяване на независимост в действие. Той получава известност като “инцидента Гешов”. Българският дипломатически агент в Цариград Иван Стефанов Гешов (братовчед на бъдещия министър-председател Иван Евстратиев Гешов) не е удостоен с покана за честване на рождения ден на султана на 30 август 1908 г. с обяснението, че не е представител на суверенна държава. Основавайки се на практиката на дипломатическия церемониал през последните години, когато българските дипломатически представители са били канени на официални събития в европейските дворове, а също и в Цариград, по нареждане на правителството Гешов напуска турската столица. Министър-председателят Александър Малинов телеграфира на княз Фердинанд и на външния министър ген. Стефан Паприков: “Инцидентът Гешов” – отличен повод да подемем енергично въпроса за независимостта”.

Но нека се върнем малко назад.

Младотурският преврат през юли 1908 г., симпатиите на европейските държави към новата власт в Османската империя, която идва в името на нейното реформиране, и стремежът им да запазят или засилят финансовите и политическите си позиции в Турция при новата ситуация, създават риск въпросът за българската независимост да се отложи отново за неопределено време. Конституционният режим в Турция демонстрира сближаване с България. Лозунгите на младотурците за свобода, равноправие и братство между всички народи в империята намират различни форми на външна изява. Една от тях са увеселителните влакове, които пътуват между София, Пловдив, Бургас, Одрин, Битоля и Скопие. Организират се пищни посрещания – улиците на Одрин са окичени с български и турски знамена, издигнати са триумфални арки. Такива влакове в София се подготвят от културно-просветни дружества. През август 1908 г. е създаден Съюзен комитет за политическо, икономическо и културно сближение между България и Турция. Негов Председател е Григор Начович, който, като дипломатически агент в Цариград през 1903-1906 г., допринася за изграждането на добри отношения между двете държави. Демонстрираното сближаване, обаче, е за кратко. Скоро идват разочарованията от ограничаването на политическите, училищните и църковните права на българското население в границите на Османската империя.

На 19 юли 1908 г. Иван Стефанов Гешов пише до външния министър ген. Паприков, че младотурската революция отмества на заден план македонския въпрос и като компенсация за това той предлага да се разреши другия стратегически въпрос за България – обявяването на нейната независимост.

Още при първия разговор между княз Фердинанд и Малинов, след съставянето на кабинета, те постигат принципно съгласие за необходимостта да се отхвърли васалитета от Турция, като за целта се търси първият удобен случай.

Придобили увереност от бързото икономическо и културно развитие на младото княжество, фактическото признаване на Съединението с Източна Румелия, неговата защита в Сръбско-българската война и постигнатия международен авторитет, българските държавници се надяват, че великите сили няма да се противопоставят остро на обявяването на независимостта.

Български дипломати правят сондажи за отношението на европейските държави към такъв акт. Френският дипломатически представител в София Морис Палеолог насърчава Фердинанд да обяви независимостта. Франция се стреми да заеме по-предна позиция в новото разпределение на Балканите. В писмо до княз Фердинанд от края на месец юли, външният министър на Австро-Унгария Алоиз фон Ерентал в много завоалирана форма подсказва, че Виена няма да пречи на България в действия, продиктувани от нейния национален интерес. Руският външен министър Александър Изволски, в разговор с българския дипломатически агент в Париж Димитър Станчов, отправя съвет към България да не бърза и уверява, че при подходящи условия Русия ще й съдейства да придобие своята независимост. Всеобща тайна е че Австро-Унгария се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, в които по силата на Берлинския договор поддържа свои войски. През тази година изтича срокът, в който империята има право да упражнява суверенна власт над тези балкански територии. След това тя е длъжна да ги върне на Турция. Изволски съветва България да не нарушава първа договора, а да остави Австро-Унгария да го направи преди нея и да понесе по-голямата отговорност.

През август, при посещението на министър-председателя Александър Малинов при княз Фердинанд във вилата му в Унгария, двамата вземат решение да пристъпят към действие.

В телеграма до ген. Паприков, Малинов пише, че трябва да се направят бързи постъпки в Цариград за обявяване на независимостта, като най-подходящото лице да стори това, според него, е търговският агент в Солун Атанас Шопов – общественик и дългогодишен секретар на Българската екзархия в Цариград. Но скоро събитията тръгват по друг път.

Решението е взето, а скоро и съдбата поднася случай, който българските политици използват умело. Инцидентът Гешов предизвиква в дипломатическите среди широка дискусия и тълкувания за бъдещото развитие на събитията. Все по-често се говори за възможността България да обяви своята независимост. Българското правителство търси подкрепата на големите европейски държави. Държавният подсекретар във Форин офис Чарлз Хардинг похвалва пред българския агент в Лондон Димитър Минчович спокойствието, показано от правителството на Малинов. Той уверява българския дипломат, че инцидентът е незначителен и ще бъде изгладен без последствия. Директорът на Политическия отдел на Френското външно министерство казва на българския дипломатически агент, че френското правителство „ще съдейства за уреждането на инцидента по тих начин с известно удовлетворение за България”. Интерес представляват действията на френския дипломатически агент Палеолог, който, по съветите на френското правителство, настоява пред началника на тайния кабинет на княз Фердинанд Страшимир Добрович за по-скорошно обявяване на независимостта с аргумента, че едно забавяне от два дни може да даде възможност на Силите да настоят България да не предприема такива действия.

Руското правителство, чрез своя посланик в Цариград Иван Александрович Зиновиев, съветва Портата да направи първа постъпки за изглаждане на инцидента. В разговор с българския дипломатически агент в Санкт Петербург Димитър Цоков, руският заместник-външен министър Николай Чариков посочва, че според Русия прокламирането на българската независимост трябва да „стане в един ден, определен предварително от двете правителства, който, може би, ще бъде определен за 19 февруари. Дотогава императорското правителство ще добие и съгласието на Франция, Англия, Италия и вероятно Германия”, и ще иска свикване на конференция за ревизиране на целия Берлински договор. Затова Русия търси начини да съдейства за възстановяване на предишните отношения между България и Турция. След отзоваването на Иван Стефанов Гешов от Цариград и съответно на турския комисар от София, Чариков информира управляващия българското агентство в Цариград Михаил Несторов за желанието на Великия Везир мястото на Гешов да бъде заето от Григор Начович, чийто богат опит и склонност към примирение щели да съдействат за укрепването на отношенията на искрено приятелство между турското правителство и България. По-късно, на 7 октомври, Чариков отбелязва в частен разговор с Димитър Цоков, че българското правителство би постъпило мъдро, ако изпрати в Цариград Начович като свое доверено лице, и че руското правителство ще направи всичко възможно, за да го улесни в мисията му. Въпреки този съвет, Начович не е изпратен в турската столица.

Междувременно на 5 септември избухва стачка на служителите на Компанията за източните железници, и по нейна молба обслужването на частта от железницата, която е на българска територия, е поето по време на стачката от български персонал. В Търново-Сеймен, днес Симеоновград, е задържан влак с турски офицери, минали границата под предлог, че са изпратени, за да въдворят ред.. На 9 септември стачката е прекратена, но по нареждане на българското правителство линиите са окупирани от българска войска. Кабинетът обяснява, че обслужването им от турски войски застрашава автономията на България.

На 10 септември 1908 г. Княз Фердинанд и княгиня Елеонора гостуват на австрийския император Франц Йозеф по случай неговия 60-годишен юбилей и са приети с почести, които се полагат на суверен. Княз Фердинанд разговаря и с Ерентал. Тези две срещи стават обект на много тълкувания и обвинения срещу България, че тайно е договорила с Австро-Унгария обявяването на българската независимост и анексирането на Босна и Херцеговина.

Българското правителство прави опит да узнае мнението на Високата порта за евентуалното провъзгласяване на независимостта. На 14 септември с неофициална мисия в Цариград е изпратен Константин Хаджикалчов, богат търговец и индустриалец, завършил Робърт колеж в Цариград, приеман в турските правителствени среди като привърженик на българо-турското сближение. Турското правителство проявява склонност да приеме провъзгласяването на независимостта на България и продаването на правото на експлоатация на железницата, ако се подпише българо-турски военен съюз. Великият везир изпраща в София Адил бей да обсъди по-нататък въпроса, но преговорите не получават по-нататъшно развитие.

На 15 септември княз Фердинанд е посетен във Виена от Александър Малинов и министъра на земеделието и търговията Андрей Ляпчев, който ръководи завземането на железницата. Тук възникват разногласия между княза и правителството за начините на действие, които ще се проявят и по-нататък. Князът смята, че железницата трябва да се върне на компанията, но Малинов го убеждава, че общественото мнение в България няма да приеме това.

На 16 септември правителството взема решение за датата, на която да бъде обявена независимостта. Подготовката се пази в пълна тайна. За няколко дни България е изолирана телеграфически, за да се избегнат външни влияния или враждебни действия. По същата причина княз Фердинанд пътува инкогнито до Русе.

На сутринта на 22 септември септември в църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново, княз Фердинанд прочита специален манифест, с който провъзгласява България за независимо царство. Берлинският договор е нарушен и за да се узакони новото положение, то трябва да бъде признато от държавите, подписали договора. Българската дипломация започва борба за постигането на това признание. Тя се води в обстановка, усложнена освен от анексирането на Босна и Херцеговина от Австрия на 23 септември, и от присъединяването на остров Крит към Гърция на 24 септември. Политическата криза на Балканския полуостров разрушава статуквото, установено с Берлинския договор. Австро-руското споразумение от 1897 г. за „замразяване” на Източния въпрос е променено от нова тайна спогодба между тях от началото на септември 1908 г., според която Русия се съгласява Австрия да анексира Босна и Херцеговина, а Австрия да подкрепи Русия да получи правото нейни военни кораби да преминават свободно през Босфора и Дарданелите. България води своята борба за защита на независимостта в контекста на тези споразумения и събития.

Още на 22 септември цар Фердинанд изпраща телеграма на султан Абдул Хамид, в която го информира за търновския акт и го уверява в личната си вярност. Правителството отправя официална нота до великите сили с искане да признаят суверенитета на България. Тържественият акт на обявяването на независимостта е извършен. Предстои борба за постигане на международно признание. Тя, обаче, се оказва по-сложна от очакваното. Към чисто политическите проблеми се прибавя тежестта на финансовите изисквания на австрийските и германските участници в Компанията за източните железници, и на Високата порта, която иска България да изплати натрупалия се още от Освобождението източнорумелийски дълг. Дипломатическата защита на независимостта приключва успешно с подписването на българо-турския протокол от 6 април 1909 г. и с официалното признаване на новото статукво от Османската империя, останалите съседки на България и великите сили. Сега българската държава има възможност да преследва националните си интереси от нова позиция – като равноправен член на международната общност.