e-comedia.com

Докато пиша този текст, тържествата по случай Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост постепенно затихват. Учениците, участвали в сутрешното празнично шествие, вече са се върнали по домовете си и са свалили своите красиви униформи. Едно момче, още развълнувано, трескаво пише мейл: „Skapa babo, dnes u4astvah v 6estvieto po slu4ai… be6e strahotno”. Цецка Цачева, едва намерила покой от шумното улично множество, изпраща есемес до премиера: „Vsi4ko mina 4udesno. Kak e Ve4niat grad?”

Почитаме светите братя Кирил и Методий и тяхното дело, кирилицата, за няколко часа в един единствен ден. Шльокавицата обаче е чествана 365 дни в годината.

Шльокавицата е изписването на български текст с „несистематизирана комбинация от  латински букви, арабски цифри и други символи, намиращи се на клавиатурата на компютър или друго електронно устройство”[1]. Духът й броди из електронните пощи и телефоните на голяма част от нашите сънародници – в и извън пределите на страната. На нея псувните във форумите изглеждат още по-грозни и жлъчни. Шльокавицата е толкова мащабен феномен, че в средите на виртуалното народно творчество е известна с десетина други имена - шитливица, маймуница, методиевица, методиица, кирливица, лайняница, мейлица, чатица, латинец, есемесица, Интернет жаргоница. В Уикипедия пък има обширна статия за нея – колкото (или малко по-голяма от) тази за кирилицата. Вездесъща и всепроникваща, тя незабелязано е станала част от нашия живот – промъкнала се е като приятно улеснение и се е загнездила като досаден, но неизкореним навик. Въпреки многото й недостатъци не можем да я изпъдим, както ни е трудно да се разделим с човек, когото вече не обичаме, но с когото сме прекарали дълго време заедно.

Защо, обаче, е целият този плач срещу шльокавицата? С какво толкова ни заплашва нейната употреба? Веднага ми идват наум две неща – първо, писането с латински букви намалява силата и въздействието на текста и второ, честата употреба на дадени лингвистични форми заплашва да ги превърне в норма, в част от книжовния български език.

Прочетете този текст:

Varvi, narode vazrodeni,
kam svetla badnina varvi,
s knizhovnostta, taz sila nova,
sadbinite si ti podnovi!

Varvi kam moshtnata Prosveta!
V svetovnite borbi varvi,
Ot dlazhnost neizmenno voden –
i Bog shte te blagoslovi!

Сигурен съм, че за повечето от вас изписването дори на един куплет от Българския всеучилищен химн с латински букви е светотатсво, атентат срещу народния дух. Това е така, защото този текст не просто е достъпен на нас, читателите, чрез системата от графични знаци, наречена кирилица. Той живее, благодарение на тези букви, думите са силни и въздействащи именно заради „ж”-то, „щ”-то и големия ер. Какво става, когато вместо „ж” напишем „zh”, вместо „щ” – “sht”, сложим “а” на мястото на „ъ”? Много просто. Магията се губи. “Kam svetla badnina varvi” вече не ни вълнува, не ни кара да трепваме както преди.

Естествено, че никой не чете художествена литература на шльокавица. Дадох този пример, за да илюстрирам това, което често забравяме – писането на чужда азбука намалява силата на текста и притъпява емоционалното му въздействие. Замислете се колко пъти сте се отказали да четете мнение във форум на второто изречение, защото е написано с латински букви. Четенето е по-бавно и трудно, вашето послание губи своята сила и вниманието на читателя се разфокусира. Не на последно място – изглеждате по-прост и необразован. Сигурно е предразсъдък, но едно мнение, написано с латински букви по всички правила на транслитерацията, ми изглежда много по-недодялано и примитивно и от най-неграмотния коментар на кирилица.

И така, използването на шльокавица кара посланието ви да звучи неубедително. По-лошото е, че честата й употреба, макар и неусетно, води до навлизане на нови норми в книжовна употреба. Спомняте ли си, че адресът на „Голямото четене”, конкурсът на БНТ, който трябваше да възвърне интереса към книгите, бе 4etene.bnt.bg вместо chetene.bnt.bg. Тогава някои изразиха мнение, че щом като е на латиница, няма значение дали е с “4” или с “ch”. Така ли е наистина?