e-comedia.com

За рисунките на децата бежанци

Една моя приятелка се е посветила на работата с бежанци. Така тя вижда неща, които ние с вас никога не можем да видим. Напоследък особено я занимава историята на едно търсещо закрила семейство палестинци, идващи от Ливан в България през месец юни 2009 година. Двете по-малки деца в това семейство се казват Маруа Мохамед (момиче) и Джауад Мохамед (момче). Някои от техните рисунки могат да се видят и дори закупят на благотворителна изложба на детски рисунки, организирана от Държавната агенция за бежанци (ДАБ) и Върховния комисариат за бежанците на ООН по случай 20 юни, Световния ден на бежанците.

Да, обаче Маруа Мохамед и Джауад Мохамед изобщо не са деца бежанци. Държавната агенция за бежанци отказа бежански или хуманитарен статут на цялото семейство, с което постанови, че те нямат нужда от закрила и в страната им на произход за тях не съществува реална заплаха от тежки посегателства. Това направи от Маруа и Джауад не деца бежанци, а „нелегални”* деца.

Защо тогава ни показват рисунките на тези „нелегални” деца като рисунки на деца бежанци?

Понастоящем Маруа и Джауад най-вероятно са там, откъдето са тръгнали преди година, тъй като техните родители взеха решението да се завърнат в Ливан и напуснаха България на 03.06.2010 г.

Аз видях рисунките на Маруа и Джауад. Даже тук ще ви покажа една от тях, ненамерила място сред тези от изложбата. И ще ви кажа, че папагалът в клетката е Мохамед Ахмед Ахмед, техния баща. Сигурно се питате защо е в клетка. Ами, защото е опасен за националната сигурност на България, поради което беше настанен със заповед на ДАНС в Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци. Остана там от края на 2009 до деня на тяхното отпътуване. Мохамед Ахмед обаче не мислеше за себе си като за опасност и искаше повече хора да разберат това, дори и след като вече не е в България. Всъщност по-голямото му желание беше „нелегалните” му деца да знаят, че той не е затворен, защото е престъпник или терорист.

В следващите редове ще прочетете историята на Мухамед Ахмед Ахмед, бащата на Маруа и Джауад, който бе прогонен не защото е представлявал опасност за обществото и националната сигурност, нито защото е по-необразован, некадърен или неморален от мен, теб или хората от ДАНС. А защото е друг.

“Казвам се Мухамед Ахмед Ахмед и съм палестинец, роден в Ливан. Пристигнах в България на 11.06.2009. Женен съм, с три деца. Дойдохме тук да търсим убежище. Имам физически недъг на ръката и крака.

Първо минах през арест в Свиленград до границата с Турция. Там бях задържан заедно със семейството ми за 13 дни, на място без никакви условия за живот. Отношението към нас бе като към животни, а не като към хора.

Аз и децата ми бяхме подложени на психологически натиск да понасяме това страдание. След това заедно със семейството ми бяхме преместени в Агенцията за бежанците в София където ни настаниха в една стая. Няколко пъти бях викан на интервю за статут и аз казах на интервюиста, че съм дошъл в България, понеже знам, че тя вече е част от Европейския съюз и мога да живея там сигурно и спокойно. Разказах му напълно откровено за жалкия живот, който имах в Ливан и му казах за лошото си здравословно състояние. Подадох молба за хуманитарен статут и след няколко срещи с интервюиста усетих оптимизъм в думите му заради лошото ми здравословно състояние. В действителност очаквах да одобрят молбата ми за статут. По това време влязох в Пирогов за операция, след като паднах от стълба в сграда в Агенцията. За голямо съжаление разходите по операцията бяха големи, платих сума от $1200. След около три месеца бях уведомен, че аз и семейстото ми сме получили отказ за статут. Ръката и кракът ми бяха обездвижени, изгубих говор поради шока от новината, че човек в моето състояние получава отказ в страна от Европейския съюз. За да опазя семейството си и да не се откажа на средата на пътя, обжалвах решението и очаквах нова дата, на която да се разгледа случая ми.

Една сутрин слизах към пазара, за да купя храна за семейството ми преди да се върна в Агенцията. Много се изненадах когато аз и моят съсед бяхме нападнати от няколко мъже, които ни сложиха белезници. Оперираната ми ръка не беше заздравяла още и усетих как нещо в нея се счупи. Съседът ми ги помоли на английски да закопчеят белезниците отпред вместо отзад поради болката, която изпитвах. След това ни пъхнаха в една кола за около час и половина. Попитахме ги какъв е проблемът, но те ми отвърнаха със знаци да мълча. Бяхме преместени в друга кола, а после закарани в затвора в Бусманци**. Тук преживях много изненади.

Първо: поискаха от мен да подпиша документи, в които не знаех какво пише.

Второ: бях обект на всевъзможни псувни от страна на човек, когото не познавам. Казаха ми, че ако не подпиша, те ще го направят вместо мен. Сложиха ме в стая 6 на 8 метра, натъпкана със затворници. Те ни попитаха защо сме в затвора. Отговорих им, че не знам причината да съм там. След няколко писма получих отговор, че аз всъщност нямам проблем с полицията, а с българската служба за национална слигурност - ДАНС. Служителите в затвора ни казаха, че това е място за осъдени затворници, а не за хора, които търсят живот за себе си и своите деца. В продължение на няколко дни страдах от силни болки в ръката и крака ми и поисках да отида на лекар заради здравословното си състояние.

И тук е третата изненада. Казах на лекарката че страдам от силни болки в ръката и крака и поисках да ми направят рентгенова снимка. Тя започна да говори на български с едно момче, арабин, което знаеше български и от чертите на изненаданото му лице разбрах, че тя е казала нещо страшно. Когато настоях да ми преведе думите на лекарката, момчето ми отвърна като едва сдържаше сълзите си: “По-добре да я оставим така отколкото да я отрежем.”

Четвъртата изненада, смешна и в същото време тъжна, бе, че ни заведоха в съда където съдия и прокурор ни съдиха без преводач. Седяхме около час без да разбираме какво се случва. Като се върнахме в затвора, адвокатката ни се свърза с нас, защото искаше да ни види. Това беше петата изненада. Беше ни позволено да се срещнем с адвокатката за да ни обясни положението, но без полза понеже нямаше преводач.

Най-голямата изненада за мен бе, че бяхме седем мъже, доведени от Агенцията, които не се познавахме независимо, че всички сме палестинци. Изненадах се, че всеки един от тях има история, която ме кара да плача. Дали това е съвестно, дали това е справедливост, дали това е щастие, дали това е загриженост към човека, призовавам ви да ме убиете с камъни и да не ме карате да съжалявам за мечтата, която зарежда всеки човек с живот, сигурност и стабилност. Ако бях животно, щяхте да изпитате състрадание към мен, но убийте ме та дано смъртта ми пробуди съвестта ви, вие, които се родихте и станахте зли!”

08, Май, 2010

——————————————————————-

* В случаите, когато на даден човек, търсещ убежище, ДАБ не е предоставила бежански или хуманитарен статут, това решение е обжалвано в съда, и българският съд на всички инстанции е потвърдил решението на ДАБ, на човека се дава срок да напусне страната. Ако той не направи това в дадения срок и продължи да пребивава в България, се превръща в нелегално пребиваващ. В конкретния случай на семейството на Маруа и Джауад, ДАБ е отказала статут, а Върховният административен съд в тричленен състав е потвърдил решението на ДАБ. Тези две решения са обжалвани пред петчленен състав на ВАС, но преди да излезе това последно решение те напускат страната и делото им е прекратено.

**Става дума за Специалният дом за настаняване на чужденци в Бусманци, който, както преди време писа “Капитал”, “не е затвор, но упорито се държи като такъв”.