„История на Рим” от Индро Монтанели

От Теодор Войников • Nov 16th, 2008 • Категория: Култура

Да се разкаже историята на Рим е предизвикателство за всеки автор. За нея с най-голяма сила важи максимата, че „вече всичко е написано”. Автентичните източници, сред които са Ливий, Плутарх, Тацит и Светоний, се броят на пръсти и са щателно проучени. Всичко друго, писано за Рим, се гради на тази основа. Затова пред съвременния историк има два пътя – да се опита да „хвърли нова светлина” върху известните факти или да представи познатата материя по друг начин, в различна форма. Индро Монтанели, автор на „История на Рим”, избира второто.

В родината си Монтанели е смятан за най-големия италиански журналист на XX век. При все това никой не очаква от един „вестникар” да се захване с област като римската история, която изглежда запазена завинаги за академичния елит. Монтанели, обаче, го прави и то така, че книгата му се чете вече повече от 50 години (за първи път излиза през 1957 г.). И има защо – нейните 364 страници са увлекателни и завладяващи като изпълнения с перипетии живот на техния автор.

В своето предисловие към първото издание Монтанели открито заявява: „Всичко онова, което разказвам тук, е вече разказано. Аз се надявам само да съм го направил по един по-прост и по-искрен начин…” Затова историята на Рим не ни е представена чрез изкуственото деление на периоди, наложено от историците, а „чрез серия от портрети, които осветяват героите с по-истинска светлина, сваляйки от тях одеждите, които ги скриваха от нас”. Личностите, творили съдбините на Рим, са във фокуса на изследването, а не мащабните исторически теории и класификации. Историята е поредица от събития, в която главни герои са хората, а не, както често чуваме да я определят, арена, където човекът е прашинка, разнасяна от силните ветрове на съдбата.

Именно защото историята е непрекъснатост, авторът не държи толкова на общоприетото деление: Царство – Република – Империя, макар да го използва, и не противопоставя Империята на Републиката, както мнозина се изкушават да сторят. Имало е подкупни и некомпетентни консули и народни трибуни, както е имало и способни царе, и императори. Впрочем за последните знаем от историци, които до един са били републиканци, което ни задължава, най-малкото, да четем предпазливо. Пример за такава „обективност” е черният портрет, който Тацит ни оставя за император Домициан заради това, че прогонва зета на прочутия историк.

В началото Рим е просто едно от многото селища в областта Лациум, населена главно с племената латини, сабини, умбри и самнити. Основан е на 21 април 753 година преди Христа, както се предполага, от няколкостотин жители на Алба Лонга, столицата на Лациум. По-късно римляните си измислят легенда за създаването на техния град, за да поддържат в себе си чувството за божествена предопределеност и уникалност, благодарение на които те толкова уверено завладяват света. Имало ли ги е Ромул и Рем никога няма да узнаем, защото не разполагаме нито с рожденните, нито със смъртните им актове.

В действителност не е имало нищо „предначертано”. Рим съществува под сянката на своите северни съседи – етруските. Последните са предприемчиви търговци, които създават мрежа от градове навсякъде, където отидат. Те са изтънчени буржоа, докато римляните са груби земеделци. Етруската цивилизация е по-развита културно, материално и технологично. В резултат на това в продължение на столетия тя доминира над Рим.

И тук някъде се крие ключът на загадката за римското „превъзходство”. Пред тях просто е стоял въпросът „или ние, или те”. Ако не надвият етруските, ги чака жалко съществувание и непрекъснати унижения. За да отговорят на това предизвикателство те започват да развиват добродетелите, които по-късно стават техни отличителни черти – строгото възпитание на децата и суровата дисциплина в армията. В крайна сметка суровите римляни надделяват над мекушавите етруски. След което си отмъщават за всичко. „Рядко се случва в историята някой народ да изчезне от лицето на земята, а друг – да затрие следите му с такава упорита жестокост.”

Оттук насетне Рим е непобедим. С изключение на отделни загубени битки и няколко напълно унищожени легиона, римската армия не познава поражението и се превръща в най-страховитата сила на древността. Започва серия от безконечни военни походи – първо срещу съседните племена, после срещу народите в далечните краища на Италианския полуостров. След етруските следват волските и еквите, гърците, епирския цар Пир, епичните пунически войни с Картаген, персите, галите и много други. Накрая се превръща в най-голямата империя на древността.

Някои съвременни историци прокарват тезата, че териториалната експанзия на Рим е била плод на обща стратегия, че римляните упорито и целенасочено са се стремяли да станат господари на света. Монтанели не вярва на това. Според него „те просто практикуват принципа на Лебенсраум (Lebensraum), или „жизнено пространство”, според който, за да живее и да диша, една територия трябва да присъедини съседните на нея. Така, за да гарантират сигурността на Капуа, те завладяват Неапол; за да гарантират сигурността на Неапол, завладяват Беневенто; докато стигнат в Таранто, където спират, защото нататък има само море.”

Всичко това римляните постигат, защото „са убедени, че са потомци на Еней, че във вените им тече божествена кръв и че са „помазани от Бога”, или, казано по друг начин, защото вярват. Упадъкът идва, „… когато започват да се съмняват във всичко това, империята се разпада на парчета и caput mundi – великият Рим – става колония”.

Голямата разлика между тази история на Рим и останалите е начинът, по който е написана. Монтанели пише с чувство за хумор, служейки си еднакво добре с тънката ирония и грубия сарказъм. Без свян използва жаргон и „простонароден” език, така че добиваме чувството, че сме на Форума и чуваме грубите шеги и приказки, които се разнасяли от устите на плебса. Насища страниците с живи образи, в които героичното се преплита с чудовищното, възвишеното с низкото. Успява да обхване живота на най-великите римляни в няколко щриха без да изпусне нищо съществено.

Авторът непрестанно си служи с аналогии между древността и нашето време, за да ни „пренесе” по-лесно в епохата, но и за да покаже колко повтаряема е историята.

Така комунизмът не се ражда с Маркс – подобна политика се води още по времето на Диоклециан. „Действията му приличат досущ на социалистически експеримент със съответната планова икономика, национализация на индустрията и умножаване на бюрокрацията.” Но в конкретната ситуация мерките дават резултат и анархията, която след смъртта на Диоклециан завладява Рим, се забавя с две десетилетя… Депресията на „Уолстрийт” през 1929 г. също има своя прецедент в Рим, когато при управлението на Тиберий за кратко се разраства истинска финансова криза. По същество Римската икономика е „капиталистическа”, със съответната „банкова система” и тогава, както и сега, основни проблеми са липсата на „ликвидност” и на доверие и взаимната зависимост между националната и провинциалните икономики. След Рим кризата засяга Лион, Александрия, Картаген и Византион. Поне що се отнася до основните механизми, икономиката малко се е променила.

Друго явление, дискредитирано в наши дни, е автократизмът – възможността един човек да притежава абсолютна власт над останалите. Но Рим дава на историята примери за гражданска доблест, на които може да завиди всеки съвременен демократ. През 431 г. пр. Хр., Сенатът дава титла и права на диктатор на Луций Квинкций Цинцинат, който, свършил чудесно работата си (да разгроми безпощадно врага), се връща да оре нивите си. Разполагал с неограничена власт само 16 дни. Луций Корнелий Сула, след като създава класически „култ към личността” и управлява автократично две години, абдикира по собствено желание и се връща в обятията на младата си любовница. По подобен начин се оттегля и Диоклециан в своят прекрасен дворец в Сплит, спазвайки обещание, дадено преди двайсет години.

Какво кара тези способни и честолюбиви хора да се откажат доброволно от благата на абсолютната власт? Чувството за дълг към родината и гражданското съзнание, с което всеки римлянин е откърмен от най-ранна възраст. Същите ценности, заради които М. Порций Катон Ютенций /95-46 г. пр. Хр./, правнук на прочутия стоик Катон Цензорът, се самоубива, когато каузата на Помпей рухва, отваряйки пътя към абсолютната власт на Цезар. „По този начин той се превърнал в символ на републиканската съпротива срещу тиранията, на принципната опозиция.”

Езикът на Монтанели е толкова прост и по журналистически пестелив, че може да подразни по-претенциозния читател, свикнал на интелектуални предизвикателства. В действителност това не е белег за опростяване, а за синтез. Сякаш десетките римски автори и стотиците изследвания по темата са забъркани в една сплав, от която е излята здравата нишка на разказа.

В крайна сметка Индро Монтанели успява в това трудно начинание – да ни накара да почувстваме пулсиращото сърце на Рим в мраморните зали на Сената, където заседават мъдрите и красноречивите, в шума от сблъсъка на желязото в желязо и вонята на гниещите трупове, които съпътстват всяка битка на римските легиони, в горещия пясък на Колизеума, напоен с кръвта на гладиаторите-роби, за забавление на тълпата.

Пренася ни през всички важни моменти и ни запознава с всички забележителни личности на античността. Оставя ни най-кратките и точни описания на римския бит, нрави и вярвания. Отправя просто послание към всички читатели: цивилизацията не може да съществува без ценности и увереност в бъдещето.

Заключение:

„История на Рим” от Индро Монтинели е за всички, които искат да научат за Рим, но все не им достига времето, както и за тези, които се отегчават от академичните изследвания по темата. Чете се леко и „на един дъх”; всяка глава е кратка и може да бъде разбрана без връзка с цялото; аз лично я четох в леглото преди лягане, от което не пострада нито моят сън, нито „цялостното възприемане” на книгата. Напротив, в продължение на една седмица заспивах, съпреживявайки прекрасното приключение на Рим.

Описание:

Индро Монтанели

История на Древния Рим

408 стр.; ИК КАМА, 2007

23 лв.

Ако искате да научите повече за Рим:

„Мемоарите на Адриан” - Маргьорит Юрсенар

Написан като въображаем дневник на император Адриан, в който той споделя мислите си с младия Марк Аврелий, този чудесен роман е най-известната творба на Маргьорит Юрсенар – първата жена, приета във Френската Академия (което се случва на 22 януари 1981 г, или 346 години след като кардинал Ришельо слага началото на прочутата институция).

„Quo Vadis” – Хенрик Сенкевич

„Quo Vadis” (от латински “Къде отиваш”) е най-известният роман на бележития полски автор, който му носи Нобеловата награда за литература през 1905 г. Действието се развива в Древен Рим по времето на император Нерон (63-64 г. сл. Хр.) и проследява появата на първите християнски общности и раждането на една красива любов на фона на артистичните амбиции на един тиранин и покварата на Рим.

„Аз, Клавдий” – Робърт Грейвз

Въпреки огромното си творчество името на Робърт Грейвз се прочу с този роман, в който проследява живота и царуването на император Клавдий на фона на безкрайните интриги в Юлиево-Клавдиевата династия. През 1976 г. BBC излъчва едноименния сериал, направен по книгата и любим на поколението на нашите родители, заедно с другата класика – „Сага за Форсайтови”. Можете да ги намерите в библиотеката на Британския Съвет (British Council) на ул. „Кракра” No 7.

„История на Рим” - Теодор Момзен

Теодор Момзен е смятан за най-големият учен по класическа античност на XIX в. Неговата многотомна „История на Рим” (благодарения на която печели Нобелова награда за литература през 1902 г.) и до днес е задължително четиво в университетите. Тя е точно обратното на Монтанели – амбициозен научен труд, академичен стил, богата фактология. За всички, които са склонни да посветят на Рим повече от 15-те минути преди лягане.

Tagged as:

Теодор Войников (23) учи международни отношения в СУ "Свети Климент Охридски". Има многостранни интереси, предимно в областта на историята и архитектурата. Член е на българската секция на The Young European Federalists (JEF) и пише статии за The New Federalist (TNF). През юли 2008 г. участва в състезание по международно право (Balkan Case Challenge) във Виена, където неговият отбор печели. Понастоящем е координатор на BCC за България. Участвал е в екологичен клуб „Матер Еко” и е автор на идеята за този сайт.
Пишете на автора | Всички статии от Теодор Войников