e-comedia.com

Днес, на няколкостотин километра югозападно от нас, една страна е потънала във всенародни празненства. Това е една приказна земя, приютявала финикийци, римляни, араби, турци, италианци и други любители на красивото средиземноморско крайбрежие и морската търговия, а в по-ново време и на черното злато.

Това е една страна, чието име е толкова дълго, колкото и списъкът със заслугите й за утвърждаването на съвременните общочовешки и общосоциални ценности като любов към ближния, уважение към достойнството на личността, върховенство на закона - а, да - да не забравяме нетърпимостта към тероризма.

Днес се навършват 40 години от Първосептемврийската революция, довела до създаването на Великата социалистическа народна либийска арабска Джамахирия*. На грандиозните тържества са поканени 50 държавни и правителствени ръководители, предимно на африкански страни. Сред високопоставените гости обаче има представители на европейски държави като Франция, Италия, Испания и Русия. Италианският премиер Силвио Берлускони, вече предаде лично поздравленията си на своя приятел, либийския лидер Муамар Кадафи и напусна страната.

Както без съмнение знаете, напоследък името на Либия нашумя покрай скандала с освобождаването на извършителя на атентата в самолет “Боинг 747″ на американската авиокомпания “Пан Ам” в небето над шотландския град Локърби на 21 декември 1988 г. Осъщественият от Абдел Басет ал Меграхи терористичен акт отнема живота на 259 души в самолета и на 11 на земята. Миналата седмица шотландски съд освободи излежаващия доживотна присъда Меграхи, тъй като според лекарите му остават едва няколко месеца живот. Терористът е неизлечимо болен от рак на простатата.

Решението предизвика яростни реакции сред роднините на загиналите в атентата, както и сред десетки хиляди хора, необвързани лично с трагедията в Локърби. Появиха се спекулации, че британското правителство е оказало натиск върху шотландския правосъден министър Кени Макаскил да осигури освобождаването на Меграхи, за да бъде сключена сделка за разработване на либийски нефтени находища от британския петролен гигант “Бритиш петролиъм”.

Факт е, че шотландската правна система позволява предсрочното освобождаване на затворници, на които им остава малко живот и Меграхи се възползва от тази възможност. Това обаче не променя един друг факт - че Кадафи успешно шантажира блюстителите на западните ценности с един единствен коз, който обаче се оказва много силен - петролът. Либийският лидер имаше безочието да изпрати личния си самолет да доведе Меграхи в Триполи, където терористът беше посрещнат като герой от ликуваща тълпа, а ръководителят на революцията го прегърна сърдечно. Не съм специалист, но все си мисля, че подобна публична проява на държавен глава би трябвало да се приема като недвусмислено предизвикателство към страните, чиито граждани загинаха в Локърби. Трябва да се признае, че САЩ реагираха достатъчно остро - както би трябвало да стори всяка държава, която държи на националното си достойнство.

Да ама не. Великобритания си изми ръцете с независимостта на решенията на шотландския кабинет, която си остава спорна. Франция, Италия, Русия, Австрия и други европейски държави изпратиха делегации, за да отпразнуват това чудо на съвременната политическа мисъл - Джамахирията, или държавата, в която властта се осъществява пряко от народните маси, но кой знае защо от 40 години се намира в ръцете на един и същи човек. Ако приемем, че пирамидата на Маслоу на човешките потребности може да се транспонира върху държавите, ще стигнем до извода, че в нея необходимостта от петрол е основополагаща и измества по важност абстрактни категории като хуманизъм, демократични ценности и нетърпимост към тероризма.

Под натиска на Кадафи се огъна дори непокорната Швейцария. Миналата година швейцарската полиция арестува в Женева известния с хулиганските си прояви син на либийския лидер - Анибал Кадафи, заедно с бременната му съпруга. Те бяха освободени под гаранция два дни по-късно. Двамата бяха обвинени от прислужничките си, че ги малтретирали. Последва дипломатически скандал, Либия изтегли посланика си от Берн, затвори офисите на няколко швейцарски компании на своя територия, изтегли от швейцарски банки авоари в размер на пет милиарда евро и, точно така, прекрати доставките на петрол. Козът си свърши работата и преди няколко дни Швейцария официално се извини на Либия за ареста.

Какво можем да заключим от гореизброените факти? Може би, че тероризмът не е чак толкова лошо нещо, когато си плаща индулгенциите с петрол? Или че Западът няма нищо против социалистическите режими, когато са гарнирани с черно гориво? Защо не се сещам някоя от годишнините от Кубинската революция например да е била почитана с толкова внушително западно присъствие? Явно петролът е вълшебната съставка, която позволява поглъщането на инак трудно смилаемите за деликатния западен стомах хапки като тероризма и социалистическите диктатури. Горката Куба - не всеки има такъв късмет!

Но и този ден ще премине. Ликуващите тълпи в Триполи ще се насладят на грандиозния военен парад с участието на френски и италиански самолети, а след няколко дни отново ще заслушаме приспивните напеви на западните лидери: “не можем да правим отстъпки пред тероризма”, “демокрацията е висша ценност на нашето общество”…

_________________________________
*Моля уважаемите читатели да ме извинят, ако съм предал неточно официалното название на либийската държава. В интернет-пространството битуват различни формулировки. В тази статия възприех модела, използван на официалната страница на българското посолство в Триполи.