Интервю с Джил Соупър от Фронтлайн

От Юри Иванов • Nov 19th, 2008 • Категория: Светът

Здравей, Джил. Ти работиш за Фронтлайн от самото начало. Какъв е главният мотив на един човек да се присъедини към благотворителна организация?

Вероятно има много причини. Някои хора са мотивирани от възможността за работа, която им носи доходи и същевременно е интересна и удоволетворяваща. Тя много често ти дава възможност да помогнеш в изграждането на една по-приобщаваща общност и пряко да промениш към по-добро живота на хората, които са в неизгодно положение в нашето общество. Във Великобритания има силна „доброволческа” култура, така че по посочените причини хората търсят неплатени позиции за свободното си време или след като се пенсионират. За мнозина, включително за мен и за някои други от служителите във Фронтлайн, това, което ни води и добива израз в работата ни, е нашата християнска вяра.

Какво е мястото ти в организацията? Фронтлайн йерархично ли е изградена или повече прилича на асоциация?

Фронтлайн е регистрирана компания; също и регистрирана благотворителна организация. Тя има петима неплатени директори/попечители (аз съм един от тях). Основната им роля е да се погрижат компанията да работи продуктивно и ефективно, като това включва посрещане на правните и регулаторни изисквания, осигуряване на високи стандарти на корпоративно управление и насочване на компанията към постигане на целите й. Всекидневната работа се извършва от екип платени служители и доброволци, със или без увреждания, и се ръководи от Мери Хил – мениджърът на Фронтлайн. Различните проекти имат собствени ръководители и всички служители и доброволци са окуражавани да допринасят за планирането и вземането на решения.

Знаем, че проектите на Фронтлайн са насочени предимно към Великобритания (и по-специално към района на Брентууд). Каква е причината за интереса на организицията към България? Защо от всички източноевропейски държави избрахте точно нашата за вашата дейност?

През 2002 г. двама души от персонала на Гомотарци и Кула посетиха проекта на Фронтлайн Арт Кафе по време на учебна визита във Великобритания, организирана от друга благотворителна организация. Докато разговаряхме, един от тях спомена, че предишни посетители в Кула са създали стая за сензорна стимулация, но персоналът се нуждае от допълнително обучение как да я използва с хората в Дома. Трима от нас предложиха да ги посетят за една седмица през октомври 2002 г., за да им помогнем за този проблем. След първата ни визита ние им предложихме допълнителна помощ, свързана със споделяне на професионалните ни умения в занимателната терапия и опита ни в работата с хора с интелектуална изостаналост в институционна и общностна среда. Така започна дългото ни общуване с Кула, а впоследствие и с други институции и обществени организации в България. Фронтлайн е относително малка, локална компания, така че ние се фокусирахме само в България, като включихме колеги от други организации в и около Брентууд, и от растящата ни мрежа от контакти в България.

Вече си била в България няколко пъти. Смяташ ли, че има някаква положителна промяна в мисленето на гражданите и в държавната политика спрямо хората с увреждания в сравнение с първото ти посещение у нас?

Била съм в България около 18 пъти от 2002 г. насам, като съм придружавала екипи на Фронтлайн от двама до осем човека, в зависимост от поставената цел. Благодарение на опита ни във Великобритания, включително на участието ни в затварянето на институции, скоро разбрахме, че няма да има „бързо оправяне”. Имахме много да научим за влиянието на българската история, култура и светоглед върху отношението спрямо хората с увреждания. Освен това бяхме наясно, че постигането на положителна промяна във Великобритания отне няколко десетилетия. Така че се приготвихме за продължителна работа! Всяко посещение беше кръг от разочарования и успехи, но обикновено завършваше с подобрение – това е видно сега, когато можем да забележим постепенното налагане на практически промени, ново отношение и нов начин на работа. От самото начало се опитваме да се срещаме редовно с ключови хора на общинско и национално ниво, да споделяме опита си и да окуражаваме напредъка и политическата воля за промяна.

Какъв според теб е главният проблем на България, свързан с хората с физически и интелектуални увреждани? Дали не е наследеното от комунизма отношение спрямо тях, или е липсата на ноу-хау, или пък например на пари за социалната сфера?

За да има истински промени в начина, по който услугите за хората с увреждания се създават и предоставят, е жизнено важно да се признае, че всеки човек има една и съща стойност и че има същите човешки права, без оглед на увреждането му. По време на работата и обученията, които проведохме в България, установихме, че младите хора най-вече, но не само, често имат вътрешното разбиране, желание и капацитет да прегърнат това отношение на приемане и търсят визия, която да приложат в работата си. В България, както и навсякъде другаде, познанията на специалистите имат малко влияние, ако хората (с увреждания) са възприемани като „проблем”. Вместо това фокусът трябва да бъде върху техните способности и върху бариерите, идващи от околната среда и отношението на другите, които трябва да се премахнат, за да може отделният човек да води пълноценен и активен живот, независимо от увреждането си. За да се възприеме този „социален модел” на мястото на „терапевтичния”, е необходимо хората да променят начина, по който възприемат себе си по отношение на хората с увреждания. Изглежда, че за хората, чийто начин на мислене е формиран от култура на зависимост от държавата, често е много по-трудно да приемат тази идея. По мои впечатления финансовата страна на нещата рядко е основната причина.

С кои български организации работи Фронтлайн? Кое е по-добре – да подкрепяш финансирани от държавата проекти или такива, които се подготвят и изпълняват изцяло от НПО-та?

През последните шест години Фронтлайн работи на различни нива с финансираните от държавата институции в Кула, Гомотарци, Могилино и Горна Козница, а също и с НПО-та като РДПЛУЗ, Подкрепа за реализация, Антиохийската църква във Видин, БАЛИЗ, АРК, Фондация Сийдър, УНИЦЕФ, За нашите деца, ЕКИП, Църквата на приятелството – Русе, Карин дом, НЕТ. В България, както и във Великобратиния, Фронтлайн е готова да си сътрудничи с всяка организация, която приема нашата концепция, че всеки има право на пълноценен и активен живот в общността, без значение пред какви предизвикателства е поставен заради увреждането си.

Нека поговорим за малко за Могилино, ако нямаш нищо против. Точно научихме, че първият малък групов дом за деца от Дома е на път да отвори врати. И сме наясно с факта, че твоята организация участва в процеса (на деинституционализация). Беше ли трудно? По какъв начин помогнахте нещата да се случат? Фронтлайн изцяло логистична подкрепа ли осигури за проекта в Могилино или тя включваше финансова и/или друга помощ?

За нас беше привилегия да работим, в малък мащаб, с Алианса от НПО-та, организиран от УНИЦЕФ, за подобряването на живота в Могилино. През 2008 г. ние организирахме тридневно обучение за персонала от Дома и за хора от други агенции в русенския регион, като се фокусирахме върху ценността на хората и личностно базирания подход. Също така работихме с някои от децата, за да помогнем в установяването на техните способности и бъдещи нужди. Имахме възможността да осигурим някои материали за деца със специални нужди и изградихме връзки с различни организации и хора в региона. Работата в Могилино беше предизвикателство за всички замесени, не на последно място, защото е пионерско начинание и няма готови модели, които да бъдат следвани. Но предизвикателствата винаги създават възможности и малкият групов дом в Русе е такава възможност за създаване на модел и практика на грижа. В момента обмисляме начини, по които да подпомогнем този процес. Така че следете това!

Вие участвате също и в деинституционализацията на институцията в село Горна Козница. Наистина ли българските институции са толкова лоши, колкото смятаме? Какъв е главният мотив да бъдат реформирани и затворени. В какъв аспект услугите в общността са по-добри за хората с увреждания?

Основното е, че хората с увреждания трябва да имат същите права и свободи, както и всеки друг… правото да се отнасят към тях като към личности, да уважават достойнството им, да бъдат подкрепяни да живеят смислен и пълноценен живот, да бъдат защитени и в добро здраве, доколкото е възможно, и така нататък. На практическо ниво това означава, че те трябва да имат собствени дрехи, бельо и принадлежности, образование, работа и други смислени дейности, питателно ядене в спокойна среда, добра здравна и хигиенна грижа и пр. Трябва да им се помогне да участват в живота на общността, да се радват на физическите, сетивните и социалните възможности, които то може да им предложи, включително приятелството и социалните мрежи. Това няма как да се случи с хора, живеещи в институционализирана среда, тъй като повечето домове са разположени в отдалечени селища. В България все повече хора осъзнават при какви явни лишения живеят хората в тези домове и ми се ще да мисля, че както във Великобритания преди 20-30 години, и тук се задава промяна. Услугите, предлагани в общността, и програмите за ранна намеса тук са в начален стадий и трябва да бъдат развивани, докато институциите се затварят. Но това трябва да се осъществи, като се ангажират доброволци, насърчава се работата в партньорство, взема се пример от добрата практика във Великобритания и много други места в Европа и се ползва европейско финансиране.


Някои хора обвиняват нашето правителство за това, което наричат „липса на прогрес в социалната сфера”. На какво мнение е един чужденец? Какъв съвет би дала на българските политици?

Хората във Великобритания традиционно са много загрижени, когато чуят за ставащото с природата и за нарушаването на човешките права от българските институции, и приемат, че или е въпрос на финансови ресурси, или „трябва да има кажем какво да правят”. Всъщност става въпрос за промяна в сърцата и умовете, която е много по-голямо предизвикателство. Промените, които ние подкрепяме във Великобритания, както и в България, изискват ангажимент от цялото общество, за да се случат. Предполагам, че от известно време има международен и медиен натиск върху българските политици да ускорят реформите. Бих им казала: „представете си, че вашият син или внук живее в типична институция. Моля ви отнесете политическата си воля до тази ситуация, просто защото така е правилно”.

И накрая, Фронтлайн ще участва ли скоро в други проекти в България, за които ние да не знаем?

Ако да, все още не го знаем. Нивото, на което се ангажираме в Русе, ще определи какво още ще правим в бъдеще. Както винаги, ще се молим и ще чакаме да се отвори правилната врата.

Можем ли ние, като медия, да ви подкрепим по някакъв начин? Ще помогне ли, ако повече българи научат повече неща за хората с увреждания?

Осигуряването на (подходящо) обучение вероятно е най-важният принос на Фронтлайн за България. То е базирано на социалния модел на уврежданията, а не на преобладаващия медицински модел (виж отговора на петия въпрос по-горе). Нашите тренировъчни програми и в България, и във Великобритания се фокусират първо върху „оценяването на хората”. Много е важно хората с увреждания да бъдат смятани на първо място за хора и да не бъдат определяни според техните проблеми. Нашите подготвителни екипи включват и хора с физически и/или умствени увреждания, защото те са много ефективни в предаването на това съобщение навсякъде. Може би вие можете да търсите подкрепа за списанието от българи с увреждания?

Tagged as: ,

Юри Иванов (24) учи международни отношения в Университета и също както останалите членове на екипа е на път скоро да ги завърши. Интересува се от музика, социални проблеми, литература и какво ли още не. Основател и един от ръководителите на клуб „Матер Еко”. Освен това е бил журналист в БТА, редактор в телевизионното шоу „Господари на ефира” и сътрудник на една от най-амбициозните организации, занимаващи се с деинституционализация в България – Фондация „Сийдър”.
Пишете на автора | Всички статии от Юри Иванов