e-comedia.com

Авторката е репортер на предаването “Frontline/World”, което се излъчва по телевизиите от мрежата на американската медийна група “PBS”. Материалът, който ще прочетете, е публикуван от в. ”Уошингтън поуст”, който запазва името на авторката в тайна от съображения за нейната сигурност.

5 декември 2008 г. – Изчезнала

Острият звук на телефона ми ме събуди. Напоследък заспивам трудно. Иска ми се да си изключвам телефона през нощта, но какво ще стане, ако синът ми позвъни? Той ми липсва, но не мога да си позволя да живея близо до него. Професията ми ме прави мишена.

Вдигнах телефона. Беше една колежка и носеше лоши новини. Джестина Мукоко, активистка за човешки права, е изчезнала. Била е отвлечена преди два дни от дома си, недалеч от Хараре. Нейният син тийнейджър е станал свидетел на това как въоръжените нападатели я натикали в кола, както била боса и по пижама.

Мукоко, една от малкото жени, които успяха да се развият професионално в зимбабвийските медии, ми служеше за пример през студентските години. Тя работеше за единствената телевизия в страната, собственост на държавно контролираната Зимбабвийска радиотелевизионна компания. Когато Мугабе затегна режима, тя напусна работата си като водещ на новините и впоследствие заработи за организацията за защита на човешките права ”Мирен проект за Зимбабве” (МПЗ). Мукоко и МПЗ, със своята мрежа от доброволци под прикритие в цялата страна, които разкриват информация за политически мотивирано насилие, са безценни за това, което е останало от независимата преса.

Отвличанията, като това на Мукоко, бяха нещо обичайно в навечерието на балотажа на изборите през юни 2008 г. Мугабе, който в един честен двубой несъмнено щеше да загуби, прибягна към насилие. Най-малко 86 привърженици на опозиционната партия Движение за демократична промяна (ДДП) бяха убити, а 10 000 бяха ранени, според лидера на партията Морган Цвангираи. Подозирам, че реалният брой на жертвите е много по-голям. Нападенията намаляха през септември, когато Мугабе и ДДП сключиха крехко временно споразумение. Президентът обаче скоро си дойде на думата – терорът се завърна.

20 декември 2008 г. – Хляб за милиарди долари

Правителството наскоро пусна в обръщение банкнота от 10 милиарда зимбабвийски долара, но при инфлация от 89,7 секстилиона процента, скоро с нея едва ще може да се купи един хляб. И така, в 4 часа сутринта се отправих към банката, където тъкмо ми бяха превели месечната заплата от 100 милиарда долара. Чувствах се дори малко щастлива. Мислех си, че ще бъда първата посетителка, и че след като си изтегля парите, ще се втурна към супермаркета, за да купя всичко, което мога, преди те да се обезценят.

Когато стигнах до банката, пред нея вече чакаха хора. Пазачът ми даде номер – бях 105-ата подред на опашката. Не след дълго слънцето изгря и температурата се увеличи. Дочу се, че банката няма достатъчно пари, за да обслужи всички. Напоследък всичко е дефицит – млякото, хлябът, месото, солта, захарта, бензинът, даже тоалетната хартия.

В 5:45 следобед, след 13 часа на опашката, дойде и моят ред. Банката обаче даваше на всеки клиент най-много по 10 милиарда долара. Втурнах се към супермаркета. С десетте милиарда долара си купих един самун хляб. Ако имах тези пари сутринта, щях да мога да си купя два.

Страхувайки се, че някой от хилядите гладуващи хора ще се опита да си изпроси от моя хляб, или че някой от съседите ще го види, аз го увих в стар вестник. Сама не мога да повярвам колко стисната съм станала, но двамата с мъжа ми караме без хляб цяла седмица.

24 декември 2008 г. – Мукоко се появи

Един от моите информатори ми се обади. Властта е показала Мукоко пред медиите. Втурнах се към съдебната зала, но изслушването вече беше започнало, така че изчаках отвън. Вратите се отвориха и Мукоко беше изведена. Тя куцаше, но държеше главата си високо вдигната. Под перуката лицето й беше подуто. Обичайният й пламтящ поглед беше изчезнал, заменен от празнота и страх. Подозирам, че са я измъчвали. Нахлупих шапката над очите си и заплаках.

Съдията беше наредил Мукоко да бъде прегледана от лекар, преди да продължи процесът, но я отведоха – не към болницата, а към печално известния строг тъмничен затвор Чикуруби. Същото правителство, което в продължение на три седмици отричаше, че знае каквото и да било за нейното отвличане, сега я бе изправило пред съд, по обвинение в заговор за сваляне на Мугабе.

31 декември 2008 г. – болестта и нейното отричане

В безрадостната новогодишна нощ мислех за чичо си, който миналия месец умря от холера. Скоро след смъртта му присъствах на пресконференция по повод болестта, която според Световната здравна организация беше отнела живота на над 1500 души и беше засегнала близо 30 000 от август насам. Министърът на информацията в правителството на Мугабе Сиканийсо Ндлову определи епидемията като “планирана расистка атака срещу Зимбабве на непримиримата бивша [британска] колониална сила, която си е издействала подкрепата на американските и западните си съюзници, за да нахлуят в страната“. Част от мен беше на ръба да избухне в смях, но аз самата се страхувам да не се заразя. От повече от три месеца нямам течаща вода вкъщи. Също както повечето си съседи, аз съм изкопала плитък кладенец в задния двор. Никой от нас не може да си позволи да пречиства водата.

20 януари 2009 г. - денят на надеждата

От новата година бяха изминали само 20 дни, но колко бяха тежки! Предната седмица централната банка пусна в обръщение нова банкнота, този път на стойност 100 трилиона долара, за да се пребори с инфлацията. Броят на жертвите на холерата наближаваше 3000. Мукоко все още беше в затвора. Въпреки всичко това беше ден на надеждата. За много зимбабвийци встъпването в длъжност на Барак Обама, когото смятат за свой събрат африканец, вещаеше по-светло бъдеще.

Готвех се да гледам церемонията на малкия си телевизор и потрепнах, когато някой неочаквано почука на вратата. Беше съседката Маи Кудзи. “Сестро, дойдох, за да го гледаме заедно“, каза тя.

Десет минути преди началото на церемонията стаята потъна в мрак. Чудехме се дали Мугабе не е спрял тока от страх, че в речта си Обама ще го призове да се оттегли от властта.

Двете с Маи Кудзи се надвесихме над пращащото ми радио, което работи на батерии. Нагласих го на една независима и незаконна станция и напрегнато се заслушахме в клетвата на Обама. Щом речта му приключи, двете се отдадохме на буйна радост и танци в тъмнината. Отдавна нищо не ни беше карало да се чувстваме щастливи. “Иде помощ“, каза Маи Кудзи.

По-късно, когато вече бяха сама, си изядох вечерята, която се състоеше от сух хляб. Мъжът ми беше отишъл в съседен Мозамбик. Бяхме свършили ориза, а не можех да си позволя да купя още.

27 януари 2009 г. - още лоши новини

За първи път от шест месеца се насладих на горещ душ с течаща вода – нещо, което може никога да не се случи на моя син. Бях в Южна Африка за поредната среща на високо равнище за Зимбабве. Този път Южноафриканската общност за развитие се опитваше да скалъпи съвместно правителство между Мугабе и опозицията. Предната вечер телефонът ми звънеше постоянно, докато не го изключих. Всички у дома искаха да научат какъв е резултатът от преговорите.

Новините не бяха добри. В малките часове на сутринта преговарящите направиха противоречащи си изявления – някои казваха, че е постигнато споразумение, а други твърдяха обратното. Объркването означаваше, че Мугабе продължава да е господар на положението. Чудех се колко още ще можем да издържим.

30 януари 2009 г. - все още очаквахме помощ

Късно следобед научих новината – опозицията се беше съгласила да се включи в правителството на Мугабе, а Цвангираи трябва да стане министър-председател до няколко седмици. По телевизията в Южна Африка гледах как пред централата на ДДП в Хараре се бяха събрали ликуващи хора. Полицаите бяха твърде объркани, за да арестуват някого. За множеството това беше още един ден на надеждата.

Също както много други зимбабвийци обаче на мен ми беше трудно да се зарадвам. И в новото правителство Мугабе ще продължи да бъде силен, да контролира държавната хазна, армията, полицията и медиите. Въздишах тежко, докато си мислех за проблемите, които предстоят. По данни на ООН 7 милиона зимбабвийци – около 80 процента от населението – се нуждаят от хранителни помощи. Жертвите на холерата продължават да се умножават. Предния ден правителството обяви, че гражданите могат да търгуват с щатски долари, британски лири, южноафрикански рандове и дори с ботсвански пули, като по този начин те на практика се отказваха от обезценената зимбабвийска валута, а това усложняваше допълнително живота. Докато чаках на летището самолета за дома, светлината в края на тунела ми изглеждаше толкова далечна!

***