За хората с увреждания - лично
От Юри Иванов • Jan 26th, 2009 • Категория: БългарияКогато се заех да пиша този материал, бях сигурен, че с лекота ще успея да открия текстове в нормативни актове или специализирани сайтове, на които да се позова. След половин час ровене в гугъл, обаче, установих, че не мога да намеря легална дефиниция на български език на термина „хора с увреждания”. Не бих искал да правя каквито и да е заключения от това – възможно е да не съм построил търсенето си правилно. Убеден съм, че все някъде дефиницията, на която се надявах, съществува. И все пак фактът, че заинтересован лаик като мен не успя да стигне до нея, крещи в съзнанието ми „грешка в системата”.
На английски определението се намира горе-долу за 15 секунди. Тук ще цитирам общовалидния текст на Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН, приета на 6 декември 2006 г. и, както изглежда, непреведена на родния ни език. В груб превод той гласи: „хора с увреждания са онези, които имат дългосрочни физически, умствени, интелектуални или сетивни разстройства, които в комбинация с различни бариери могат да им попречат да са пълноправни и ефективни членове на обществото на равна основа с всички останали”.
На практика това включва онези, които сме свикнали да наричаме „инвалиди” – хората, имащи проблеми с крайниците или сетивата си – както и жителите на учреждения за умствено изостанали и на т.нар. „лудници”.
Обикновено не се замисляме за тях. От време на време си припомням, че допреди втората си година в Университета никога не бях виждал сляп човек по улиците. До ден днешен броят на хората в инвалидни колички, които са попадали в полезрението ми, е едноцифрено число. Само допреди няколко месеца нямах представа какво представлява лице с умствена изостаналост (Господи, знам, че „лице” звучи грозно).
Имам три възможни обяснения. Първо, аз единствен не съм обръщал внимание. В България хората с увреждания могат да водят нормален живот и спокойно си излизат по улиците – просто на мен не ми е направило впечатление. Второ, всъщност тези хора са прекалено малко на брой. Нацията е изключително здрава и е абсолютно логично малцината онеправдани да се забелязват рядко.
И трето, може би имаме проблем.
Ще трябва да приемеш на доверие, че обръщам внимание на много неща и съм готов категорично да изключа първата алтернатива. Що се отнася до броя на хората с увреждания, търсенето в гугъл ме отведе при данни от преброяване на населението през 2001 г. Тогава те са били 263 143 души – цифра, която ми изглежда значително занижена като се има предвид, че според ООН в световен мащаб тези хора са малко повече от 10% от населението.
Според същото преброяване тогава едва 13% от тези 263 143 души са били трудово заети. Убеден съм, че сега положението се е подобрило значително. За съжаление компетентните органи не са публикували данни, с които да подкрепят оптимизма ми.
Така че имаме проблем.
Тук не искам да сипя обвинения нито към правителството като цяло и компетентните държавни агенции в частност, нито към разрастващия се неправителствен сектор, който, в интерес на истината, в последните години постигна много. Някои може да се засегнат, но за мен проблемът ни е всеобщ. Да, мой също – нямам самочувствието да съдя някого от висотата на някаква имагинерна собствена безпогрешност. Мога да напиша още няколко параграфа с размишления върху същината на този проблем. Няма смисъл обаче – всичко се заключава в четири думи – ние не обръщаме внимание.
Е, сигурен съм, че ти участваш в разни благотворителни каузи, купуваш картички по празниците, а от време на време оставяш стотинки в касичките на сакати просяци. Убеден съм, че сърцето ти се свива понякога, когато видиш сляп човек или неговия събрат в инвалидната количка, или чуеш за онзи филм за Могилино, който правителството толкова мрази.
При мен също е така. И това говори много. Когато започнем да обръщаме внимание, съчувствието ще се е сменило с уважение, слепият вече няма да е някакъв непознат на улицата, а ще стане твой приятел и колега, с когото ще можеш да се забавляваш след работа. Но най-вече – противните институции[1], които в сегашния си вид са унижение за човешката природа, ще са изчезнали.
Надявам се този ден да дойде по-скоро. Затова ще ти покажа няколко адреса, на които попаднах в ровенето си из интернет. Ето това е сайтът на Националната мрежа (или може би една от националните мрежи) за хора с увреждания. Това е страницата на Агенцията за хората с увреждания. Ако не друго, на него се съдържа голямо количество нормативни актове, декларации и връзки. Агенцията за социално подпомагане е тук. Тук се намира информационният портал за хора с увреждания.
Всички тези връзки (и много други) могат да бъдат открити в гугъл. Лично аз с удоволствие ще се запозная по-подробно с тях. Стоп! Удоволствие ли казах? Напротив – ще бъде мъчително и ще го приема като тежко задължение. Обаче смятам да опитам, защото голямата промяна не може да се случи без множество малки. А всички те ще започнат от нас.
Благодаря ти, че прочете това. Този текст има една по-особена цел и тя е да те накара да прочетеш това име: Горна Козница. Помагах там преди време – някой път ще ти разкажа. Засега просто запомни името и, ако можеш, понякога си мисли за онези, които са в Дома. Знам, че не ги познаваш, но те са хора като теб и мен – само че заточени и изоставени. Тъпо, нали?
***
[1] Тъй като това изречение предизвика известно недоумение, искам да уточня. Под „противни институции” в него не се разбират държавните агенции, а домовете за хора с умствена изостаналост, физически и ментални проблеми и др.

Юри Иванов (24) учи международни отношения в Университета и също както останалите членове на екипа е на път скоро да ги завърши. Интересува се от музика, социални проблеми, литература и какво ли още не. Основател и един от ръководителите на клуб „Матер Еко”. Освен това е бил журналист в БТА, редактор в телевизионното шоу „Господари на ефира” и сътрудник на една от най-амбициозните организации, занимаващи се с деинституционализация в България – Фондация „Сийдър”.
Пишете на автора | Всички статии от Юри Иванов