e-comedia.com

Това място може да бъде зловещо. Когато задуха вятърът, дървените висулки на фенерите смущават покоя с призрачното си тракане. Наоколо е сиво, мръсно… и пусто. Единственият белег за човешко присъствие е чудноватата дървена къща, която се издига, потънала в забвение, подобно на храмовете на изчезнали цивилизации, погълнати от джунглата. Като омагьосания замък в приказката за Спящата красавица, „Забравената къща”, заградена от тръни и дървета, очаква да бъде преоткрита.

Името на нейния автор е малко познато. „Гугъл” отдава почит на Рачо Ковача – легендарния основател на Габрово, Рачо капитана – герой на детска песничка (чуйте я тук) и Рачо Ангелов, но не този, когото имаме предвид, а „първият социалистически министър и първи „народен” лекар д-р Рачо Ангелов”. За едноименния горски пазач и самоук резбар аналите са по-пестеливи – скромен и, както бихме казали днес, „маргинализиран” – неговият живот не вдъхновява митове и легенди, песни, съчинения и апологии, неговото житие, бедно на събития, не е влязло в спомени, енциклопедии, романи и сайтове. Историята може да бъде много несправедлива.

Авторът на тази къща е самоук резбар, неопорочен от догмите на „традицията”. Никога не е учил „занаята” си. Започва работа като горски пазач през 1968 г. и в продължение на 25 години вдъхва живот на дървото и камъка. Разбира се, веднага се появяват „доброжелатели”:

„Какви ли не началници, художници, архитекти идваха акъл да ми дават. Ама никой не пита как живееш, как работиш… И може би е по-добре, че не ми се бъркат. Преди години ми рекоха: ще ти дадем пет кубика мура, ама по наши проекти ще работиш. Какво да им обяснявам: тя тая работа така не става.” [1]

Явно нашият майстор е отказал кубиците мура и сам си е намирал материали. После, по формулата на Микеланджело, само е отстранявал излишното. За да се получи приказната дърворезбована къща, украсена с дялани тухли и каменни цветя.

v      

Рядко у нас някой прави нещо за другите. Още по-рядко това става без принуда, без план и щедро финансиране. Т.нар. „творческа самодейност” звучи като музеен експонат, наивна илюзия по отминали времена.

Лудите са в заведенията за психично здраве и по улиците. Божествената искра, която разпалва огъня на въображението и движи ръката на майстора е изгаснала. От 20 години творците у нас хленчат за държавна намеса и подаяния. Изкуство заради самото изкуство вече няма, не и тук, не и сега.

Баща ми, който от 20 години се занимава с историята на София, има една папка озаглавена „От сърце за София”. В нея си е поставил задача да събира снимки, спомени и статии за хора, които са направили нещо за града по собствено желание, от обич или привързаност към мястото, където са се родили. Папката е почти празна. Има само две статии. И двете са за Рачо Ангелов. Едната е от „Отечествен фронт”, 17 юни 1983 г. Другата – „Къщата на един мечтател” е поместена в „Капитал Light”, от Радослав Чичев, читател на вестника.

Проявите на подобна лудост или ексцентричност, ако щете, са толкова редки, че когато наскоро един дядо нареди в градинката си в „Младост” камъчета във формата на Българския парламент, медиите вкупом се втурнаха да го отразяват.

v      

Забравената къща се намира на края на Борисовата градина, до руското посолство. Днес тя е занемарена и изоставена на произвола на съдбата.  Не е обявена за паметник на културата и не се ползва с допълнителна защита. Досега успешно е убягвала от полезрението на всякакви медийни кампании, стратегии за спасяване на културното ни наследство и прочее патриотични акции. Бъдещето й е неясно (виж статията в „Стандарт”, в „Още по темата”).

За да се опитам да илюстрирам колко абсурдно е нашето нехайство към труда на Рачо Ангелов, ще ви разкажа историята на двама французи.

Единият е бил пощальон на име Шевал. През целия си живот, докато е разнасял пощата, е събирал малки купчинки от камъчета и нощем, след работа, е изграждал двореца Palais ideal. Днес това място е световна туристическа атракция, която се посещава от хиляди хора и се използва за провеждането на джаз фестивал и други арт събития. Последните се разпространяват на клипчета по You Tube. Пощальонът и неговата сътворена фантазия имат официален сайт – http://www.facteurcheval.com/, а в Wikipedia можете да се запознаете с биографията му на 13 езика.

Другият се казва Реймонд Изидор. Смятан е за родоначалник на нов вид изкуство, Pique assiette, подобно на мозайката, като специфичното при него е, че се използват парчета от счупени чинии (assiette – чиния), но също от купи, чаши и керамични плочки, които се нареждат в определени шарки и рисунки. Реймонд Изидор открива парчета цветно стъкло и керамика в полетата обграждащи къщата му в Шартър, близо до Париж, и прекарва живота си, покривайки с тях всички повърхности в и извън къщата, както и градината. Допълва „запасите” си от цветни парчета с вещи, купени на аукциони или намерени на градското сметище. Къщата му става известна като „Maison Picassiette” (Имението Picassiette) и бързо се превръща в популярна туристическа дестинация. Можете да я видите тук.

И така, макар французите да си имат Париж, замъците по река Лоара, Кан, Ница и Монте Карло, те не са погледнали с (уж характерното за тях) аристократично презрение и неразбиране на тези образци на „наивизма”[2] в архитектурата. Напротив, превърнали са ги в символи, създали са легенда, изградили са им ореола на тайнствени, причудливи места, рожби на самобитни таланти. И така хем поддържат престижа си на „най-културната нация”, хем в касичката им звънтят туристически жълтици, които на свой ред се влагат в лъскането на същия този престиж.

А у нас? Както често се случва тук, отново чужденци проявяват интерес към това, което не ценим и не забелязваме – неведнъж предлагат на Рачо да откупят части от творбата му.

„Каквото ще да става, нищо не продавам. Направеното трябва да остане тука непокътнато. То не е за мене, за хората го правя, за да им радва окото…”[3]

Рачо Ангелов умира през 1993 г. Оттогава делото на живота му тъне заринато в боклуци. На места минава ръждясала бодлива тел. Мястото, което заслужава да бъде една от софийските забележителности, наместо туристи привлича само организирани глутници кучета и случайни минувачи. Мечтата на Рачо Ангелов да радва окото на хората (още) не се е сбъднала…

Какво можете да  направите?

§         Подпишете петицията за запазването на „Замъка” (аз лично предпочитам „Къщата” – звучи по-близко, по-интимно) на Рачо Ангелов ето тук. Засега това са направили 65 души – цифра, която ще окуражи апатията и на най-съвестния общински чиновник. За справка петицията срещу матурите е събрала 18 949 подписа, акцията срещу дискриминацията на Десислава са подкрепили 2520 (!) души, ДА ВЪРНЕМ ПЛАМЕНА В MUSIC IDOL – 631, „Не на гей парада в София” – 390!!!

Видно е, че мързелът (матурите), чалгата (а може би е попфолк, така и не ги научих) (Десислава), риалитото (Пламена) и сексуалната дискриминация (гей парада) са залегнали много по-дълбоко в ценностната ни система, отколкото Индивидуализма и Красотата.

§        Напишете кратка статия за Рачо Ангелов и неговото творение в bg.wikipedia.org (гореспоменатата Десислава има такава! От нея научаваме за тежкото й детство и мечтата й да стане полицай. А за мечтите на самоукия резбар – кой ще ни каже?) и en.wikipedia.org; всъщност много е вероятно да ви изпреваря, но дори и тогава – малко помощ не е излишна; ако пописвате в блог или сте журналист – оставете за малко европейските фондове, братя Галеви, групата Николов-Стойков, Коце Маца и прочее съвременни „херои” и се вдъхновете по темата.

§         Разходете се в парка и вижте Къщата лично. Почувствайте сюрреалистичната магия на това място, подсилвана от острия контраст с отпадъците наоколо. (Оглеждайте се за неприятен тип, който ще ви информира, че мястото е частна собственост. Не му вярвайте.)

Още по темата можете да прочетете:

http://paper.standartnews.com/archive/2001/05/23/sofia/index.htm

http://capital.bg/show.php?storyid=407353