e-comedia.com

Знаете ли какво ще ви се случи, ако изпаднете в беда и имате нужда от спешна медицинска помощ? Каква е процедурата? Обаждате се на номер 150, или на 112 и искате линейка? Ако опрете дотам, значи наистина сте много закъсали. Лично аз ви препоръчвам да си хванете такси до най-близката болница. Ако тя наистина е много близо, ще трябва предварително да обещаете на таксиджията тлъст бакшиш, за да сте сигурни, че няма да ви остави да се гърчите в предсмъртна агония на тротоара. Съдейки от преживяването ми от тази нощ, ако търсите съпричастност и подкрепа, забравете за така наречената “Бърза помощ”, а се надявайте на милостта на някой таксиджия (ако имате пари), или на някой балък като мен (ако нямате). Сами можете да прецените шансовете.

Прибирах се след вечер на по бира с приятели, най-невинно и нищо неподозиращ. Не щеш ли, в градинката на Кристал минах край човек, който лежеше по гръб на алеята, подпрян на един лакът и протегнал другата си ръка към мен. Първоначално си помислих, че е поредният пияница, който се е напоркал до козирката. Помогнах му да се изправи. Не можеше да се задържи сам на краката си за повече от пет секунди. Опитваше се да ми каже нещо, но нищо не му се разбираше. Изглеждаше потресаващо зле. Впоследствие се оказа, че е клошар (за което се досетих и в началото) и наркоман. Не беше пил алкохол. Лъхна ми в лицето, за да го докаже. Исках да се обадя на Бърза помощ, но телефонът ми беше спрян заради неплатена сметка. Едва по-късно се сетих, че спешните номера са достъпни винаги.

Заведох човека до тротоара на Раковска, сложих го да седне върху една празна будка за вестници и помолих двама таксиметрови шофьори, които си говореха на стоянката пред мен, да се обадят на “Бърза помощ”. Направиха го през номер 112. Казаха, че отсреща са приели сигнала. Помотаха се още малко, но не след дълго напуснаха стоянката, без да имат клиенти – далеч от проблема. Все пак хората направиха усилие да помогнат, трябва да им го призная.

Оттук се почна безкрайното чакане на линейка. Междувременно отнякъде се появиха трима юнаци с вид на клошари. Оказа се, че познават моя нов приятел. Наричаха го Рони. От тях разбрах, че бил наркоман, при това от двайсет години. Вместо наркотици обаче взимал Ривотрил, което, по техните думи, било дори по-лошо. След кратка проверка в интернет се оказа, че Ривотрил е успокоително лекарство, което се предписва при паническо разстройство в комбинация с антидепресанти. При превишаване на дозировката може да има пристрастяващ ефект. Възможно е да бъркам някъде в обяснението, все пак не съм лекар.

Според аверите на Рони майка му го “друсала” с лекарството. Жена му също била наркоманка и починала. Грозна история, откъдето и да я погледнеш. Рони се опита да ме убеди да го заведа до тях, без да чакам линейката. Сред многото нечленоразделни звуци долових, че няколко часа по-рано някой също е викал линейка, но такава не дошла. Е аз се запънах като магаре на мост и реших, че този път лекарите трябва да дойдат. Човекът не можеше да направи и две крачки сам. Не можех да го оставя без медицинска помощ.

Линейката обаче никаква я нямаше – вече двайсет минути. Цялата сцена се разиграваше на едно от най-оживените места в нощна София в петък вечер – на Раковска, до градинката на Кристал, пред бар “Марайа” и в съседство с лъскав суши-ресторант. Имах предостатъчно време да понаблюдавам нощния живот в столицата – безбройни групички от младежи, посръбващи бирички или други напитки, девойки, издокарани като за участие в промоция на порнофилм (не, че възразявам де) и един клошар с изпито лице и падащи гащи (панталон, слава Богу), облегнал се на будката за вестници. А, забравих да отбележа, че аверчетата на Рони го зарязаха със заръката да спре да се друса и поръчението към мен да чакам линейката. Дали не се намирах в ролята на най-големия балък? Със сигурност, но бях решил да оставя моя човек едва когато дойде линейката.

Внезапно ми присветна, че дори телефонът ми да е спрян, би трябвало да мога да звъня на спешни номера. Така и се оказа. Обадих се на 112 и попитах какво става с линейката за градинката на Кристал, която бяха поръчали таксиджиите. Отговориха ми, че е изпратен сигнал до “Бърза помощ” (каквото и да пише в учебника по българска граматика, знайте от мен, че “Бърза помощ” трябва да се пише винаги в кавички). Звъннах и на номер 150. Диспечерката ме попита отново за адреса (явно “на Раковска, до градинката на Кристал” е било прекалено сложно обяснение) и обеща, че ще пристигне линейка. Попитах я след колко време ще стане това и тя почти ми се скара: “Когато е готов екипът, имайте търпение! Изчакайте пет минути!”.

Е хубаво. Изчаках пет минути. Изчаках и още двайсет. От първия сигнал до така наречената “Бърза помощ” бяха изминали вече над 40 минути. Ако Рони беше в по-критично състояние, досега можеше да е умрял и да е възкръснал два пъти. Предполагам не сте изненадани. Не, че на около половин километър нагоре по Раковска не се намира Първа градска болница, от която линейка може да пристигне буквално за три минути, особено при ненатоварения нощен трафик.

В крайна сметка линейката най-сетне пристигна. Спря на отсрещната страна на улицата. Нямаше нито светлини, нито сирена. Хората в нея явно не ни виждаха, макар че им махах да обърнат. Е, щом Мохамед нямаше да отиде при планината, планината щеше да отиде при Мохамед. Хванах моя нов приятел под мишница и го преведох през улицата. Отново помахах на линейката. Този път хората ме видяха и подкараха към нас. Помислих си, че ще ни подминат и ще спрат, за да качим Рони. Да бе! Микробусът профуча с мръсна газ и се скри след светофара. Е в този момент много ми се искаше да имам гранатомет.

Един младеж се поинтересува какъв е случаят. Обясних му накратко и той коментира, че лекарите явно си го знаят Рони и затова са си тръгнали. Дори не слязоха от линейката, за да попитат какво става! Щом е клошар и наркоман, животът му не струва пукнат грош. В случай, че сте забравили, което, предвид абсурдната действителност, в която живеем, е напълно възможно, “Бърза помощ” е длъжна да оказва помощ на всеки, за когото бъде подаден сигнал. Съжалявам за клишето, но в нормалните държави това е така и на практика, а не само на хартия. Добре дошли в България – страната, в която лекарите ще ви оставят да пукнете като куче на улицата!

Опитах се да се свържа с номер 150 пет пъти подред – резултатът беше: “Временно няма връзка с този номер” и “В момента всички оператори са заети” – в рамките на цели 5 минути! Какво да се прави, Рони мучеше, че иска да го заведа до тях. След като медицинският екип отказа да му помогне, трябваше да направя каквото ми е по силите. Поведох го към ъгъла на Раковска и Славянска, където трябваше да се намира неговата обител. Завихме наляво и се озовахме пред желязна дворна врата, заключена с катинар. До нея имаше врата на гараж, залостена с резе. Рони се опита да бръкне през тясната цепнатина и да го отмести, но реших да го отменя. И ето ме как влизам с взлом в… една от най-мизерните кочини, които съм виждал. Дворът беше затрупан с боклуци, а в края му се издигаше висока, ако не се лъжа триетажна къща с изпотрошени прозорци и врати, която някога е била доста представителна. Сега изглеждаше точно като това, което си и беше – свърталище на наркомани. Към входната врата някога бяха водили стъпала, но сега те бяха разрушени и трябваше да повдигна Рони до площадката, която ми стигаше до гърдите. Споменах ли, че панталонът му час по час се смъкваше и трябваше да му напомням да си го вдигне?

Отвътре къщата изглеждаше по-зле и от двора. Потрошени стъкла и боклуци, в които предпочетох да не се вглеждам, бяха затрупали целия под. Оказа се, че “стаята” на Рони се намира на втория етаж. Тъкмо бях започнал да си мисля, че минавам твърде тънко. Никак не беше лесно да го кача по разбитите стълби без парапет. Както и да е, дотътрих го до помещението, в което явно обикновено спи и го сложих да седне. Той се опита да повика по име двама свои приятели – аз също им викнах, но явно ги нямаше. Няколко прозорци от съседните кооперации светеха към вътрешния двор, а отнякъде долиташе “Не падайте духом, поручик Галицин!”. Не драматизирам, наистина звучеше това.

Както и да е – приятелите на Рони явно нямаше да се появят скоро. Попитах го дали е добре, дали ще го намери някой и дали ще се оправи, ако го оставя. Той отговори утвърдително. Усетих се, че казах голяма глупост, а именно: “Чао, човек и спри тия наркотици!”. Не, че е глупост само по себе си, но да го разправяш на наркоман от 20 години… Той изломоти едно “Мерси” и се сбогувахме.

И така – каква е поуката от тази история? Сигурен съм, че не е само една. Няма да изпадам в баналности и да обяснявам, че наркотиците (или лекарствата в големи количества) са зло. Погледнете Рони и преценете сами! Няма да се спирам за дълго и на това, че когато закъсате, често пъти е по-добре да разчитате на случайни хора, отколкото на приятели. Важното е, че ако се осланяте на “Бърза помощ”, значи сериозно сте загазили. Още един извод. Скъпи читатели, вашият живот не струва. Това, което си заслужава “Бърза помощ” да спаси, е портфейлът ви. Добре дошли в джунглата! При спешен случай наберете номер 150! Бог да ви е на помощ!