e-comedia.com

Бе Владимиров назначен,
културно аташе в Аден.
Едва тогава той узна,
че имало такваз страна.

С тази епиграма навремето Радой Ралин иронизирал въпиющата некомпетентност, с която се отличавали мнозина от хранениците на комунистическата партия, възнаградени за лоялността си с международни постове.

В подобно на измисления образ Владимиров положение изпадна и болезнено реалният наш кандидат за еврокомисар и настоящ външен министър на България Румяна Желева по време на препитването й в Европейския парламент. Едва когато бе запитана за ситуацията в Аденския залив тя узна, че имало таквоз място. Или поне се създаде такова впечатление.

В този нов Бермудски триъгълник, в разстояние на две седмици, бяха отвлечени тринадесет български моряци – пет на борда на танкера „Сейнт Джеймс парк” и осем от екипажа на „Ейшън глори”. В подобна ситуация не е достатъчно външният ти министър да е „умен и красив мъж”. Той трябва да е подготвен и добре информиран. Нищо, че е само политическа фигура и че разполага с експерти по всеки въпрос.

“Желева не знае къде се намират географски някои конфликтни зони и няма конкретни идеи за Афганистан, Конго, Судан и Газа” - това пък е суровата оценка на координаторите на политическите групи в комисията по развитие към ЕП, която във вторник изслуша българския кандидат за еврокомисар.

Неподготвеността на Румяна Желева за „изпита” в Европейския парламент попадна в сянката на два по-големи скандала, каквито се оказаха подозрението за съществуващ конфликт на интереси и вероломната антибългарска атака на Антония Първанова. Първият разбуни най-вече Европарламента (тъй като в Европа се гледа сериозно на това) и остави безучастни повечето българи (които, ако се вярва на Станишев, не знаят какъв е точно проблемът, тъй като този термин, конфликт на интереси, бил нов за България). Вторият предизвика масово възмущение по българските форуми (където най-голямо удоволствие на пишещите доставя изобличаването на низкия ни национален характер) и остана напълно незабелязан от останалия свят (за когото истината е по-важна от някакви си наши междуособици).

Така или иначе, в медийната какафония, последвала изслушването на Желева, някак си беше подминат по-големият и в дългосрочен план далеч по-сериозен проблем, а именно: в България продължава практиката да се пращат случайни хора на ключови позиции в международните организации.

Време е да развенчаем клишето за „успешната външна политика”, която води нашата страна. Приемането ни в ЕС е безспорно достижение, но имайки предвид, че то стана в резултат на политическо решение на богатите европейски страни, основната заслуга не е наша. Министерството на външните работи е сред най-слабо реформираните структури на държавния апарат. Номинацията на българските посланици става при пълна непрозрачност и без външно оценяване.* Дипломатическите постове се използват като награда за лоялните на властта или за да бъдат държани надалеч неудобните на деня. През последните години не един или двама български представители успяха да се замесят в срамни скандали. Всъщност, именно назначаването на Румяна Желева за министър на външните работи на България провокира журналистката Аделина Марини да попита „Имаме ли външна политика?”.

Въпросът се отнася с особена важност за малки държави като България, които се характеризират с ограничени финансови и административни ресурси и по-слаба преговорна позиция в институциите на ЕС. Освен това те страдат от недостиг на политически експерти и подготвен персонал за националните си делегации в Брюксел. Затова малките държави развиват различни стратегии за компенсиране на своите недостатъци (по-активно лобиране, търсене на преки контакти с Европейската комисия, приотизиране на целите, участие като неутрални посредници между големите страни, максимално използване на възможностите, които дава председателството на ЕС (маскиране на свои цели като интереси на Общността) и т.н.). За реализирането на въпросните стратегии пък е необходимо изпращането на хора с опит, идеи, контакти и не на последно място – харизма.

Къде сме ние, както навремето питаха от „Галъп”? От едно наскоро проведено изследване** за влиянието на малките държави в Европейския съюз става ясно, че най-активни и ефективни в създаването на механизми за формирането на общата европейска политика са Дания, Люксембург, Ирландия и Белгия. България е закотвена на последното 19-то място.***

Не е чудно тогава, че премиерът на Дания Андерс Фог Расмусен бе избран за генерален секретар на НАТО, а министър-председателят на Белгия Херман ван Ромпой стана президент на Европейския съюз. Нищо, че единият е недолюбван в мюсюлманския свят, а другият бе определен като „безличен”. Какво да кажем пък за втората страна в класацията? Люксембург е миниатюрна държава, в която живеят около половин милион души. Това обаче е страната с най-висок стандарт на живот в ЕС, чийто БВП на глава от населението е два пъти и половина пъти по-голям, отколкото средния за 27-те.

Министър-председателят на Люксембург, Жан-Клод Юнкер, който, между впрочем, е на този пост от 1995 г., е считан за един от най-способните европейски политици в момента.

Неотдавна един държавен глава изрази възхищението си от него по следния начин: „Колко пъти може да се умножи теглото на Юнкер вследствие на неговите лични и човешки качества? Юнкер сигурно „тежи” повече от страни с население от 12 до 14 милиона души.”

И така, проблемът ни не е, че сме малка държава. А че излъчваме безтегловни политици.

——————————————————————-

*Повече по темата можете да прочетете тук

**Цялото изследване можете да намерите тук

***Авторката приема за „малки” тези страни, чийто брой гласове в Съвета на Европейския съюз е по-малък от средния за ЕС. Понастоящем такива са 19 от общо 27-те страни членки на Съюза.