e-comedia.com

Наскоро имах възможност да посетя родния град на своите родители, в който съм прекарал значителна част от безметежната си младост, а именно Търговище. Разбира се, едно време много го обичах и то предимно по субективни причини. Както можете да предположите, обаче, съзнателният ми живот премина (и продължава да преминава) в моя роден град и постепенно се отдалечих от романтиката на тихите улички, градския часовник, който пее „Де е България” и „Високи сини планини”, езерото „Борово око” и баирите на една крачка от центъра на града, които служеха за арена на титанични сблъсъци между апачи и команчи, и тук-там някой заблуден бледолик.

През последните десетина години повечето хора свързваха Търговище не толкова с мили детски спомени, колкото с един неприятен рекорд, на който градът едва отскоро не е носител. Търговище беше градът с най-висока безработица в България.

Сигурно не е учудващо, че много негови жители потърсиха и продължават да търсят късмета си на гурбет в чужбина, предимно в Италия. Голяма част от тези, които останаха, пълнеха многобройните кафенета в центъра с минимални поръчки, като прекарваха максимално време в зяпане на минувачите.

Това е положението и в много други средно големи градове във вътрешността на България. Младите търсят реализация в София, Варна, Бургас, Пловдив или в чужбина, по-възрастните търсят начин да си осигурят достойно съществуване в родния град. Когато преди пет-шест години минавах през Търговище, нямаше как да не почувствам летаргичната атмосфера. В града нямаше живот в смисъла, в който аз съм свикнал да възприемам тази дума.

Точно затова бях много приятно изненадан, когато посетих Търговище преди две седмици, след 3-4-годишно прекъсване. Този път положението беше различно. Бяха издигнати множество нови жилищни сгради с помещения за магазини, вихреше се невиждана отдавна строителна дейност. Градът се беше съживил с всичките прилежащи позитиви и негативи. По улиците вече беше трудно да се намери място за паркиране.

Оказа се, че това се дължи до известна степен на факта, че точно в този момент край гореспоменатото „Борово око” се провеждаше съживеният наскоро панаир, наследник на прочутия по българските земи още по турско време Ескиджумайски панаир.

Преди да премина към описанието на изложението, искам да кажа няколко думи за неговата история. Самото селище се споменава в историческите източници за първи път през шестнайсети век, под името Ески Джумая (от турски – „стар пазар”). С прекратяването на османската териториална експанзия в Европа, Азия и Африка и ефекта на режима на капитулациите, в подвластните на султана земи постепенно започват да пристигат търговци от най-различни места – от Близкия Изток до Западна Европа. В края на осемнайсети век в Ески Джумая започват да се организират надбягвания с коне, които привличат коневъди от околността. Състезанията обикновено съвпадали с традиционни езически и християнски празници и били съпровождани с пехливански борби, яденье и пиенье. Впоследствие към града започват да се стичат търговци на добитък и селскостопански стоки от близки и по-далечни селища, както и от чужбина. За кратко време изложението прераства в най-големия панаир в Дунавския вилает и най-голямото международно търговско изложение по българските земи.

С времето панаирът променя своя дух. В различни периоди изложението е имало предимно стопански или пък чисто развлекателен характер. През 1987 г. започва съвременното му възраждане. Моите ранни спомени от началото на 90-те години са свързани с големи въртележки, виенски колела, люлки, блъскащи се колички, часовници-играчка, които не показват часа, и захарни петлета. Оттогава панаирът има силни и слаби години. В кулминацията си преди няколко години той бе съпроводен с концерт на примата на българската естрадна музика Лили Иванова. Тази година публиката се наслади на нежните (гласови) извивки на фолк дивата Нелина, чието изпълнение тактично пропуснах.

Но за своите впечатления от тазгодишното изложение, както и от други неща, които ми се случиха в Търговище, ще ви разкажа в следващата част. Очаквайте скоро!