e-comedia.com

Понякога ставаме свидетели на събития, които ни подтикват да пренебрегнем внимателно планирания и прецизно отработен стил на писане. Те ни се подиграват с грозен, параноичен смях и смазват по толкова горчив и категоричен начин представите ни за красота и добро, че изпитваме нужда да ги споделим в цялата им сурова и мрачна същност. За да избягаме от забвението. За да не бъдем слепи и бездушни. За да потиснем притаилото се дълбоко в душите ни чувство за вина, като се изправим лице в лице с реалността, вместо да търсим фалшивото спокойствие на егоистичното убежище вътре в себе си.

Тази статия е посветена на съдбата на Радостина Евтимова и хилядите хора, които се сплотиха в болката и нещастието си, за да не допуснат светлата й памет да потъне в гниещите бурени на типичното за България забвение. На 6 март двадесет и еднагодишната студентка Радостина от Варна беше намерена прикована с белезници към леглото си, в локва кръв и с над 50 прободни рани от нож по тялото. Тройната съдебномедицинска експертиза отсече, че извършителят многократно е поругал това тяло след смъртта на момичето. Мисля, че повече зловещи подробности, описващи потресаващото със своята безскрупулност и жестокост деяние, са излишни, макар че такива има и те могат да бъдат прочетени в специализираните новинарски сайтове.

Обвиняемият за убийството е Георги Цветанов, в чийто дом разследващите иззеха вещи на Радостина – лични документи, студентска книжка, бельо, бижута, дрехи, изцапани с кръв както на жертвата, така и на Георги, и нож с 12 см острие, със следи от кръв по него. В същия този дом Георги живее с родителите си, като баща му е не кой да е, а лидерът на СДС Варна Цанко Цветанов[1]. Позовавайки се на старата максима, че всеки е невинен до доказване на противното, ще ви оставим сами да изградите мнението си от посочените факти и ще се надяваме компетентните органи да свършат своята работата по-добре от обикновено.

Някои хора, обаче, пожелаха да не се оставят по течението и просто безсилно да чакат. Тази статия е посветена именно на тях, на упоритостта и силата, която проявяват в толкова тежките мигове на безутешна загуба. Статията няма за цел да е поредната порция старческо мърморене и бръщолевене за тежките, безпринципни и опасни времена, в които живеем. За безхаберието, за липсата на правила и морал, за омразата и оскотяването, за закърняването и саморазпадането на държавните органи по време на т.нар. „преход”. Няма да е дори за липсата на отговорност от страна на политическите фигури спрямо обществото и спрямо собствените им отрочета, въпреки че към днешна дата като извършител на двойното убийство на други двама младежи, разтърсило София навръх Великден, се посочва синът на заместник-председателя на областната структура на БСП в Перник – Илиян Тодоров[2]. Тази статия иска да ви разкаже за светлия спомен, който остави след себе си Радостина, и за неравната борба, която подеха нейните близки с недостатъците на съдебната система и с всеобщото безразличие и апатия, обхванало българския народ.

На 17 март близо 3000 души (предимно студенти от Икономическия университет във Варна, но също така техни колеги от Бургас и Шумен, както и по-възрастни граждани) заляха централните улици на морския град във възпоменателно шествие – един мълчалив поход на скръбта, болката и стаения гняв за съдбата на красиво младо момиче, което доскоро е озарявало всички с чаровната си усмивка. Участниците в шествието носеха плакати, на които пишеше „Колко още трябва да бъдат убити?” и „Искаме правосъдие - искаме доживотна без замяна!” Заради убийството на третокурсничката от Икономическия университет кандидат-висшистите поискаха тежките престъпления да не се разглеждат по съкратена процедура и да бъдат разграничавани от леките криминални случаи. „Ако не сме доволни от изхода на това дело, обещаваме, че ще стане много страшно”, предупреди Кирил Георгиев, студент в Икономическия университет и един от организаторите на шествието. По думите му в България има обърната ценностна система и законите ни са „нещо извратено”[3].

Аз не познавах Радостина или Роди, както я наричат близките й. Това, което ме докосна и подтикна да напиша статията, не беше безличното и сухо отразяване на поредната новина, част от потресаваща статистика. С равнодушно пренебрежение четем и слушаме всеки ден за случаи като този, при което цъкаме притеснено с език, а по-религиозните от нас се прекръстват. Помисляме си за миг „дано не се случи на мен или на някого, когото познавам” и забравяме няколко минути по-късно, улисани в работата си, вечерята си, мача по телевизията или порно филма, изтеглен от любимия ни торент сайт. Съвсем случайно попаднах на групата „In loving memory of Radostina” във Facebook и се загледах в снимките, качени там от нейните приятели. От монитора магнетично и лъчезарно се усмихваше едно слънчево дете. В мен се взираха бляскавите и жадни за живот очи на прекрасно ангелче, което вече не е сред нас. Прочетох някои от спомените на хората, които са я познавали. Те не бяха написани с присъщата за един журналист или писател помпозност, нямаха за цел умишлено въздействие, а представляваха искрено и болезнено споделяне, което грубо стяга сърцето. От буквите сякаш капеха сълзи. Те изобразяваха едно всеотдайно и мило, талантливо и винаги усмихнато момиче, което беше оставило незаличима диря във всички, успели да се докоснат до него. Но това момиче изведнъж беше изчезнало от света и сякаш самият свят беше помръкнал.

Днес в тази виртуална група членуват над 5000 души. Нейните създатели са поели инициативата за популяризиране на петиция под надслов „Максимална присъда за убиеца на Радостина Евтимова от Варна”, насочена към вниманието на „всички будни хора в тази държава”. На 2 април под натиска на общественото мнение, провокирано от смъртта на Радостина и неотдавнашната кончина на други млади хора, Парламентът взе решение съкратеното съдебно следствие да не се допуска при умишлени убийства или тежка телесна повреда, както и в случаите, когато извършителят е бил пиян[4].

Навръх Цветница над 700 души отново се събраха във Варна, за да почетат паметта на Роди. Пред сградата на окръжния съд те засадиха вечнозелено дръвче – символ на това, че животът продължава и никога повече не трябва да се допускат подобни трагедии[5].

Типично за българското медийно пространство е преекспонирането на всеки такъв стряскащ и ужасяващ случай и последвалото му захвърляне в сметта няколко дни по-късно, когато центърът на вниманието може да се насочи например към следващия политически скандал. Суровата и тежка борба на близките, приятелите и познатите на Роди, на всички, които са развълнувани от нейния злощастен край, ще продължи и след като прожекторите на журналистическото внимание угаснат. Това ще е неравна борба с непоклатимата, сякаш генетично заложена, българска амнезия. Обществото ще задреме в унило бездействие до следващото убийство и следващото гръмко заглавие в ежедневника. В сърцата на тези, които са чували смеха на Роди, били са озарявани от неизменната й усмивка или с вълнение са се наслаждавали на театралните й изпълнения във Варненската детска опера, обаче, за дълго ще остане дълбока и непреодолима празнина.

Войната в памет на Радостина е най-справедливата и истинска кауза, за която човек може да се бори. В нея жертвите вече са дадени. Тя не е война като другите. Не се води с оръжия, не се подхранва от омраза и не си служи с инструментите на насилието. Насочена е срещу него.

Нека всички твърдо отстояваме своята позиция в този конфликт, защото той е обвързан с най-първичните емоции и проявления на живота. Нека просто се опитаме да бъдем по-добри и нека го направим още днес. Знаете ли, не е толкова трудно. Дори възмездието няма да е достатъчно облекчение за разлика от възможността и надеждата, че можем да предотвратим подобни ужасни неща да се случват толкова често, колкото сега. Според близките на Радостина, стига да можеше, самата тя би поискала нещо от всички нас. А то е много малко и лесно изпълнимо – да бъдем добри и внимателни, да се обичаме и да се усмихваме като нея – колкото се може по-често.

Можете да подкрепите петицията за доживотна присъда на убиеца на Радостина тук.

***