e-comedia.com

Първо ще споделя с вас как се вдъхнових да напиша тази статия. Тя отразява онези малки битови и злободневни моменти в нашия български живот, които вече ни се струват скучни и безинтересни, защото сме свикнали до такава степен с тях, че ги приемаме ту с уморена и саркастична усмивка, ту с тиха и болезнена въздишка, ту с една мазна, хриплива и съвсем по български мъжкарска псувня. Това са онези микробитови досадни кахъри, които всеки ден ни се набутват с нагло постоянство в очите и понякога по-настоятелно дори от голямата и сложна макроикономическа картина ни карат да си задаваме въпроса защо, по дяволите, все още сме тук, вместо на гроздобер в Кастиля Ла Манча? Именно затова днес ще си приказваме за развалени плодове, вафли и разлята бира, вместо за голямата политика. Защото всички ние сме едни малки и скучни хорица с малки проблеми, а многото малки неща правят големите неща – големи.

В един мой прекрасен и цветен, изпълнен с наивно-глупашки позитивизъм, ден аз реших да посетя добилия култов статут и нестихваща популярност сред всички отчаяно преживящи пенсионери, пестеливи домакини и банишорски цветнокожи Женски пазар. Исках да си купя малко плодове, защото дори и най-привикналите към junk food студентски организми имат нужда от някоя случайна и заблудена циркулираща през тялото им молекула витамин, която да ги поддържа живи до следващото посещение в китната бабина къща на село. Едва по-късно осъзнах, че съм пристъпвал с почти подсъдна самоувереност, защото съм имал неблагоразумието да предположа, че АЗ мога да си избера САМ плодовете от сергиите на пазара. Сега вече осъзнавам колко съм бил наивен, какъв утопичен транс и какво самозаблуждение са ме били обладали, за да си въобразя, че мога да си избера ябълките, които искам и за които си плащам, вместо да се осланям на пъргавите черни пръсти на застаналия пред мен търговец. Изумен от странните порядки и реакции на търговската гилдия на Женския пазар, аз реших да проведа един научно-социален експеримент. Проведох следния разговор с една объркана простодушна женица зад следващата сергия.

- Добър ден! Искам тези два портокала.

- Ама как така!  Не може да си избирате.

- Защо? Нали аз ще ги ям.

- Чакайте сега! Ако аз Ви дам да си изберете всеки ще иска да си избира.

- И какво лошо има в това?

- На мен ще ми се скарат, ако ме видят, че давам да си избирате.

- Добре. Тогава бихте ли ми избрала тези два портокала, които аз посочих.

- Не, не мога да дам тях. Аз трябва да извадя от онези другите отдолу.

Намесва се другият продавач:

- Господине, как може да сте толкова нахален да си избирате плодовете!

Разбира се всеки нормален човек би си тръгнал, реагирайки по един от трите начина, които описах в увода на статията. Има разни идейни и изобретателни хора, които дори биха стигнали дотам да си съчинят четвърти. Всъщност аз, изпълнен с любопитство за собствените си възможности като магистър по Международни отношения, след дълги и напрегнати дипломатически преговори, успях да си осигуря правото да си купя двата портокала с още един трети, който оставих „любезната” жена да ми избере сама. В противен случай, подозирам, че след разклащането до такава степен на нейния малък и добре подреден зарзаватчийски свят тя щеше да получи инфаркт или да бъде пребита по дикенсов образец от големия, безпощаден и зъл собственик на сергията. А портокалите? Те мухлясаха на другата сутрин, след като не ги изядох веднага.

Женският пазар всъщност е едно от най-мърлявите и мръсни места в София след междублоковите пространства на Студентски град. За разлика от тях, обаче, на пазара има доста повече тътрещи се, мърморещи, крещящи или просто налягали по земята хора и кучета. Това е едно кътче, съчетаващо в себе си най-неприятните и гнусни черти на ориентализма, но добавящо към тях очарованието на собствената ни българска глупост и простотия. Това е едно от местата, чиито екзотични снимки трябва да се кипрят по страниците на списания като „National Geographic”, за да могат западноевропейските пенсионери да го включат в плановете си за една вълнуваща, предизвикателна и опознавателна ваканция като за последно. На хората, които са пътували не къде да е, а в истински ориенталски държави (за западните няма да говорим), сигурно е направило впечатление, че дори клиентът да трябва да си извоюва желаната стока с цената на пазарлък, на него се гледа с огромно уважение. Той винаги се посреща и се изпраща с широка усмивка и благодарност, за да се чувства добре, за да е доволен от покупката си и да се върне. На нашите малоумни търговци подобни практики са им непонятни и чужди. Те предпочитат да се скарат с теб и да те прокудят, ако не си съгласен да ти пробутат няколко изгнили ябълки. Но успеят ли да те придумат да си вземеш от техните плодове и да те излъжат с това, което получаваш, те са доволни и щастливи. По грубите им бръчкави лица се разлива усмивка. Израженията им от намусено, сърдито на целия свят пренебрежително високомерие преливат във великодушно самодоволство. В своите очи те са едни „велики” и „пекани” търговци, които с радост от добре свършената работа ще могат да подрънкат в мръсната си потна длан шепата спечелени стотинки, докато дойде следващия „балък”. Така е то с далаверите в България – те се простират от гнилите ябълки на Женския пазар, които „уж” сами си избираме, до действията на онези високообразовани и прекрасни хора в правителството, които пак уж сами си избираме.

Разбира се, този хубав слънчев ден не свърши дотук. Аз имам да споделя с вас още много такива „вълнуващи” истории…

Очаквайте Част II