e-comedia.com

Вероятно плановете ви за тази събота - 23 май - са вече подготвени и може би са съсредоточени върху непукистко излежаване в леглото до срамно късни часове на деня. И аз си мечтая за подобно нещо. Но имам една по-красива и хуманна алтернатива на това прекарване на съботния ден.

Оказа се, че 23 май е Национален ден на общо единадесетте природни парка на България, организиран от WWF с помощта на Globul Green и администрациите на природните паркове в страната.

За тези от вас, които се чувстват неподготвени по темата и се питат: “А тая междублоковата градинка, дето разхождам кучето, природен парк ли е?”, ще изброя накратко 11-те запазени природни територии, които представляват огромна ценност за България и, естествено, за всички нас:

1. Природен парк Витоша; 2. Природен парк Врачански Балкан; 3. Природен парк Златни пясъци; 4. Природен парк Персина; 5. Природен парк Рилски манастир; 6. Природен парк Русенски Лом; 7. Природен парк Сините камъни; 8. Природен парк Странджа; 9. Природен парк Шуменско плато; 10. Природен парк Българка; и 11. Природен парк Беласица.

Всеки, който има желанието да се включи в грижовната кампания, може да намери повече информация на http://panda.org/.

Миналата седмица тук, в нашия квартал, беше организирано нещо подобно на нея – ограничено само до градинките и паркчетата около блоковете и без присъствието на дипломати и известни личности, каквото се очаква да има на 23 май.

Беше събота или нещо подобно. Трудовият ден започна към 10 сутринта с активното участие на 5-6 “бабки”, както обичаме любезно да наричаме застаряващите дами – от цял блок със 7 входа, 9 етажа и по 3 апартамента на всеки етаж. Това прави горе-долу… колко жители, които цапат и хвърлят боклуците си по почистваните градинки?

Към 10 и нещо към групата на “бабките” се присъедини една млада майка с едно малко дете.

Тя никога през живота си дори за един миг не беше се държала като добра планетянка. Нехаеше къде и защо ще си изхвърли боклуците и цялото това “бръмчене” на тема “да пазим Земята” й беше безкрайно далечно. Толкова далечно, между другото, колкото беше и на голяма част от хората от нейното поколение. В такива моменти се чудя: “С какво толкова бяха заети нашите родители, че не ни говореха често или изобщо за опазването на околната среда и за отношението, което трябва да имаме към Земята?”

Въпреки, че се беше провалила в това да бъде добра гражданка и добра планетянка, младата жена се стараеше да бъде добра майка. И да сътвори от своето дете един по-добър човек от нея самата. Затова тя обичаше да говори с него за Земята, за дървенцата и животинките, които ще умрат, ако си хвърляме боклуците по земята, и че тя има нужда да се грижим за нея, да я метем, чистим и да не нараняваме дърветата и животните. Малкият планетянин проявяваше интересна отзивчивост към тези разговори и с желание се сприятеляваше с дърветата, листенцата и цветята – нещо, което го влечеше много повече от ученето как се ходи на гърне и произнасянето на думички.

Започвам да се чудя – какво прави новите деца толкова обичащи Земята и толкова съпричастни? Дали е тяхната вродена детска доброта и желание за красота и хармония? Или просто нашите деца се раждат с този нов, вграден в тях “да-спасим-Земята” ген?

И така, когато малкият планетянин подразбра какво го очаква, той изпита злорадо щастие в душицата си, тъй като от 21 месеца бе на тази Земя и в нито един ден неговата млада, параноична майка не му позволи да се повъргаля из боклуците по градинките, да попипа кошчетата за боклук и евентуално да опита на вкус нещо от безценните неща там. Двамата взеха метлите, които той все още не беше изхвърлил през терасата, и се присъединиха към компанията чистещи.

Майката метеше и събираше боклуци с ръка, бабите сортираха отпадъците и ги изгаряха – те бяха истински героини. Малкият планетянин умираше от радост, че “мете Мията” (т.е. мете Земята) и че е полезен със своя малък труд. Той вече знаеше къде точно и защо се хвърлят боклуците, знаеше, че Земята е “къща на всички” и засиялите му очички от щастието, че върши нещо добро, огряваха този трудов ден.

Като го погледнах, си помислих – може би има надежда да се спаси “Мията”. Ако пред всеки блок излезе по 1 такава групичка ентусиасти, ще бъдат ли те достатъчни да запълнят Озоновата дупка? Надали! Но поне остава надеждата, че след нас идва едно много по-добро поколение планетянчета.