Бакшиши в криза или обикновен мързел – Част I
От Теодор Войников • Aug 7th, 2009 • Категория: БългарияЛице небръснато, коса мазна, мишци потни, голи крака, изложени в китайски шорти. Възпитание – лошо, обноски – никакви. Що е то? Български таксиметров шофьор.
С тази импровизирана “гатанка” възнамерявах да започна своята филипика срещу таксиметровите шофьори преди малко повече от месец. Текстът щеше да бъде издържан в стил „български и световни абсурди” и да гърми с патос а ла Юлиян Вучков.
Имах всички основания да излея справедливия си гняв върху тази гилдия, която ежедневно ни напомня за окаяното състояние на всичко българско и родно – като се започне от личната хигиена, мине се през възпитанието и културата на общуване и се стигне до нивото на услугите.
Поводът? Поредният абсурден отказ на, забележете, няколко таксиметрови шофьори от различни фирми да закарат мен и моите родители до вкъщи заради „късото” разстояние.
По стечение на обстоятелствата само два дни след въпросната случка заминавах за Виена – градът на класическата музика, безгрижието и цивилизованите наслади – и трепетното очакване на този момент, редом с трескавата подготовка преди всяко пътуване приспаха гражданския ми инстинкт за правда.
Последният бе пробуден най-ненадейно, когато, ровейки се из информационните сайтове, попаднах на следната статия в „Дневник”: „Бакшиши в криза” (впоследствие заглавието бе променено на „За всеки километър”, от страх да не бъде засегната честта на най-солидарното професионално съсловие, известно със склонността си да организира спонтанни дюдюкащи флаш мобове за щяло и не щяло).
В съзвучие с журналистическия канон първото изречение привлича като с магнит вниманието на читателя:
“Положението е много зле. К’во си мислиш, кризата нас ни удари първи - пълна суша е от Нова година“.
Това казва таксиметров шофьор, докато се опитва да се провре по софийските улици.
Прочитайки тези думи, усетих как в гърлото ми се надига буца от възмущение и някакъв мой вътрешен глас разтреперано изпищява „Това не е вярно!”
Но за да ме разберете, нека ви разкажа какво се случи по обяд на 2 юли, баш в разгара на свирепата финансова криза.
Аз и моите родители пътувахме от Велинград за София след една дълга седмица, през която топлата минерална вода, успокояващото въздействие на боровите дръвчета и учудващо вкусните гозби (сред които царствено изпъкваше шницел „Паганини”) неусетно бяха притъпили онази раздразнителност от битовите неволи, така присъща на живота в големия град.
Беше обед, слънцето печеше страшно, а акциите на дебелата орехова сянка нарастваха скокообразно. Автобусът с финално скрибуцане застина на автогара „Юг”, където ни очакваха няколко измършавели псета и четири-пет таксита, чиито шофьори се бяха облегнали на една от колите и сладко си приказваха (най-вероятно за мрачните перспективи пред бранша, вследствие на, познахте!, световната финансова криза).
Извадихме багажа. Две големи (следователно тежки) чанти и две по-малки. Аз се приближих към най-близката кола със съвършено непоклатимото спокойствие на човек, убеден в свещената мисия на жълтите автомобили да превозват хора (и предмети) от точка „А” до точка „Б” срещу заплащане. Въпреки това зададох невъзможния в страна от „развития свят” въпрос:
„Добър ден. Ще ни закарате ли до Орлов мост?”
След кратко колебание (твърде кратко, дори!), последва кратък отговор, който изсвистя покрай ушите ми с металната безсърдечност на острието на падаща гилотина – „Не”.
„Добре”, казах си незлобливо, нали затова е конкуренцията – щом ти си мързелив, то някой от твоите колеги с радост ще запълни отворилата се „пазарна ниша”.
Докато наивно си припомнях този репер на икономическата мисъл, видях как шофьорът, с когото току-що съм говорил, споделя ценната информация със своите колеги. На въпросителните им погледи отговори: „До Орлов мост са”. В този момент четиримата братя по съдба се спогледаха съучастнически по начин, в който вещият познавач на човешката психология би разчел нерушима преданост към общата кауза.
„Добър ден. До Орлов мост” – застанах до следващото такси, все тъй спокоен и с ненакърнена вяра в човека. Този път дори не получих отговор. Наместо това от отсрещната уста се процеди едно лениво „Тц”, подкрепено с едва забележимо поклащане на главата, от което можеше да се заключи, че съществото пред мен изключително много държи да запази енергийния баланс на организма си непокътнат.
Погледнах към останалите двама шофьори, които като по сигнал се обърнаха с гръб към мен и замечтано впериха погледи в ламаринената будка за закуски, сякаш я виждат за първи път.
В този миг ме осени разтърсващо прозрение: тези четирима шофьори от различни таксиметрови фирми, водени от общия си мързел, току-що са сключили пред мен негласен пакт за неизвозване на клиенти до „обидно” къси разстояния, каквото, види се, е и това от автогара „Юг” до Орлов мост.
„Положението е наистина трагично и нищо не може да се направи. А сега през лятото е тежко заради отпуските” – твърди Яне Янков, председател на Националното независимо сдружение на таксиметровите шофьори, цитиран от „Дневник”.
Не, г-н Янков, положението е трагикомично! А дали не може да се направи нищо… помислете пак!
Какви изводи можем да си направим за манталитета на българския таксиметров шофьор, сериозни ли са твърденията за криза в бранша, както и още невероятни премеждия с таксита очаквайте в “Бакшиши в криза или обикновен мързел – Част II”.
Авторът се извинява на учтивите, честни и спретнати таксиметрови шофьори, каквито несъмнено има (макар и малко). Единствената цел на този текст е да увеличи техния брой.

Теодор Войников (23) учи международни отношения в СУ "Свети Климент Охридски". Има многостранни интереси, предимно в областта на историята и архитектурата. Член е на българската секция на The Young European Federalists (JEF) и пише статии за The New Federalist (TNF). През юли 2008 г. участва в състезание по международно право (Balkan Case Challenge) във Виена, където неговият отбор печели. Понастоящем е координатор на BCC за България. Участвал е в екологичен клуб „Матер Еко” и е автор на идеята за този сайт.
Пишете на автора | Всички статии от Теодор Войников