Днес бих искала да те попитам: С какво свързваш думата „планина”? Ако отговорът ти съдържа някоя от думите „природа”, „волност”, „свобода”, („преживяване в близост до природата”), „чистота”, скоро ще се наложи да го преосмислиш.

Надали построяването на лифт до Седемте рилски езера и неуспешните опити да се противодейства на това е новост за теб. Надали е новост и застрояването на Черноморието и неуспешните опити то да се ограничи. Като цяло – вече сме свикнали с постепенното, но системно унищожаване на българската природа и очевидната ни невъзможност да го спрем.

Но ето че преди няколко дни ни изненада поредната нагла стъпка в същата посока – хижа Седемте езера, намираща се в непосредствена близост до Рибното езеро, бе затворена от Регионалната инспекция по опазване и контрол на общественото здраве – Кюстендил. Мотивът за това е липсата на течаща вода в хижата, установена след проверка на инспекцията. Разбира се, липсата на течаща вода не е новост, поради простата причина, че от самото си отваряне хижата се захранва с вода от близкото езеро. Логично е да се запитаме в такъв случай дали поводът за проверката не е заразен след пребиваване в хижата човек? Данни за такъв инцидент няма. Хижарят, г-н Павел Танинчев, сподели, че въпреки големия брой туристи – 4000 за изминалия уикенд, няма нито едно оплакване и нито един случай на заразяване.

Колкото и непредубедено да опитаме да погледнем ситуацията, няма как да не забележим очебийната връзка между новопостроения лифт, близостта на „хижа” Рилски езера ( в която можете да наемете двойна стая за скромната сума от 100 лв. на нощ) и затварянето на х. Седемте езера в разгара на летния сезон. Интересна подробност е, че свободни места в нея няма за доста време напред.

За тези, които не са ходили в района, ще кажа, че хижата е разположена на изключително красиво място с невероятна природа и неподправено излъчване. Вярно е, е тя не се отличава с особени битови условия, но това може да се каже за голяма част от високопланинските хижи. За тези, които са тръгнали, за да видят и общуват с планината обаче, то далеч не е най-важното. Красотата на местността, топлотата на хижарите, вкусните гозби и уюта на мястото са далеч по-ценни от плазмените екрани, разположени във фоайето на близката „хижа” Рилски езера. Но, за съжаление, именно това, което привлича мнозина, накърнява интересите на други. И пак за съжаление, точно тези други са в състояние да задействат лостовете за упражняване на влияние и да съсипват – не много бавно, но затова пък доста сигурно, уникалната ни иначе природа.

Именно по този начин възприемам прокарването на лифта, а сега и затварянето на хижа Седемте езера. Именно това е и причината това събитие да е от такава важност. Защото поставено в общия контекст, то е поредната стъпка от покоряването на планината.

Затова и се обръщам с молба към теб – ако позицията ти се доближава или съвпада с изразената тук, присъедини се към групата, основана във Фейсбук и започнатата подписка. Защото общата ни позиция, заявена по категоричен начин, е в състояние да промени нещата. Не оставай ням пред това, което се случва с природата в България.

* * *

Виждал ли си кон в планината, сред волността на пасбищата и свободата на безкрайните простори? Величествена гледка, която спира дъха. А виждал ли си кон, впрегнат в каруца, украсен с пискюли и приведен под тежестта на товара, който тегли? Жалка картинка на сломена красота. Не позволявай това да се случи на Рила.  

Както всяко хубаво нещо, и тазгодишният СОФИМУН не можеше да продължи безкрайно; и както всяко хубаво нещо, остави много ценни впечатления и дълго ще ни кара да си спомняме за преживяното. Но именно краят е хубав повод да ти разкажа по-подробно за това какво се случи и какво открих за себе си като участник със сравнително неутрална нагласа и традиционно скептичен поглед.

Като начало накратко ще представя симулациите на ООН и идеята за тях. Симулациите възникват още през 1920 г., като имат за цел да представят начина на функциониране на предшественика на ООН, Обществото на народите. Въпреки това първата „същинска” симулация на ООН е едва през 1955 г. в колежа Бъркли, щата Ню Йорк. Целта? Да се запознаят студентите с начина, по който функционира глобалната организация, но не от позицията на наблюдатели, а на активни участници, които преговарят, защитават интересите и подписват договорености от името на представлявана от тях страна. За целта те трябва да мобилизират целия арсенал на знанията и комуникационните си умения, тъй като правилата на общуване копират тези в същинската организация.

Това традиционно американско изобретение бързо набира популярност и в момента се провежда практически по целия свят. Миналата година е успешно привнесено и на българска почва, а тазгодишното му второ издание беше повече от успешно.

Не само защото успя да събере толкова различни хора на едно място; не и защото организаторите бяха дали всичко от себе си, за да мине конференцията гладко. А защото в рамките на една седмица делегатите обсъждаха някои от наистина най-наболелите проблеми в световен мащаб – разпространението на ракети в Близкия изток, отношенията между Индия и Пакистан, Пакистан и Афганистан, правото на самоопределение на народите от Абхазия и Южна Осетия, пиратството в залива Ейдън, ролята на мироопазващите мисии на ООН и т.н. Органите, в които се осъществяваха обсъжданията, бяха Съветът за сигурност, Комитетът по разоръжаване и международна сигурност, Комисията по мироизграждането, Програмата за развитие на ООН и Комисията по правата на човека. Специфично беше, че конференцията имаше собствена онлайн медия Ес Ен Ен, която предаваше в реално време и информираше за движението в комитетите. Сама по себе си тази идея беше революционна и заслужено получи признанието на г-н Маер Насар, директор на Информационната служба на ООН във Виена.

Резултатът от едноседмичните дискусии бе приемането на няколко резолюции, издържани във формата на ООН. Сега те ще бъдат препратени към реалните органи, които бяха симулирани, с надеждата, че някои от идеите в тях биха могли да се приложат на практика.

Разбира се, колкото и интересна и поучителна да беше официалната част, покрай конференцията имаше и друго, което я направи безценна – възможността да общуваш с хора от толкова различни националности, да разбереш повече за културата, начина на мислене, ценностите, които ги ръководят, и интересите, които са ни събрали заедно. Наистина, възможността беше страхотна, преживяването – също. Защото истината най-накрая е, че важни са хората и всичко се прави именно заради тях. Кой знае, може някъде по широкия свят пътищата ни пак да се пресекат – ако не в конферентната зала на някой форум, то поне докато вървим по собствените си житейски пътеки.

И така, една седмица мина доста по-неусетно, отколкото би трябвало според правилата на физиката. Остави след себе си доста, в това число и малко тъга поради факта, че свърши, но преди всичко много радост, че се състоя и ние бяхме там.

Днес в НДК приключи двудневен национален форум, посветен на Стратегията на КНСБ за гъвкава сигурност. Форумът се организира от КНСБ и фондация „Фридрих Еберт”.

Основна тема по време на форума беше огъвкавяването на трудовия пазар и осигуряване на адекватна защита на правата на работниците, особено в сегашната ситуация на световна икономическа криза.

На първия ден от форума взе участие министърът на труда и социалната политика Емилия Масларова. Тя запозна участниците с направеното до момента от социалното министерство по посока насърчаване заетостта на непълен работен ден. Освен това министър Масларова очерта насоките, в които предстои да се работи. Пламен Димитров от КНСБ допълни министъра при очертаването на действията, които е необходимо да се предприемат.

На форума взеха участие представители на различни браншови синдикални организации – в здравеопазването, образованието, леката и тежката промишленост. На дневен ред бяха поставени и въпроси за приемането на законодателни актове, обезпечаващи защитата на трудовите и социални права. Промените в Кодекса на труда и новоприетия Закон за митингите също бяха сред засегнатите теми.

През своя втори ден форумът засегна въпросите за Националната стратегия в периода 2009-2013 г. Представители на водещи политически сили споделиха вижданията на своите партии във връзка с развитието на страната в трудовата и социалната сфера. Те изложиха позициите си в контекста на приближаващите избори за Европейски парламент и Народно събрание, като загатнаха за платформите си, които се очаква да излязат до дни. Едно от безспорните преимущества на форума бе неговата широка представителност – участваха повече от 400 делегати от цялата страна, както и представители на законодателната и изпълнителната власт. Това, което можем да очакваме за в бъдеще от подобни мероприятия, е да се разчупи скованият модел и да се използва максимално възможността да се чуе мнението на толкова широкия брой участници.

В петък се навършиха 130 години от обявяването на София за столица на България. Годишнината беше отбелязана с мащабен концерт в Зала 1 на НДК. В него участваха известни имена от културното ни настояще или близко минало като Михаил Белчев, Милена Славова, Стунджи и Елица, Веселин Маринов, Мистерията на българските гласове, фолклорните ансамбли Чинари и Средец, и други.

Концертът сам по себе си беше хубав – гладка организация, разнообразни изпълнители и раздвижен сценарий – всичко беше измислено така, че зрителите наистина да се почувстват като на празник. Вярно е, че столичният кмет произведе няколко логически несвързани прости изречения в началото, но и никой не очакваше повече и „приветствието” му само развесели публиката.

За сметка на това участниците в концерта се погрижиха за нашата визуална и музикална наслада, като ни припомниха любими мелодии и ни представиха оригинални танци. Особено нагорещиха обстановката балет Веда, Вакали и ансамбъл Средец, които ни пренесоха в магическия свят на народния танц. „Врабчетата”, от своя страна, показаха на присъстващите колко шарен е детският свят, докато техните по-големи батковци и каки умело жонглираха със запалени огньове. Мистерията на българските гласове остана отново неразкрита и все така пленително красива, а Михаил Белчев демонстрира, че за него времето като че ли е спряло.

За съжаление, въпреки празничния вкус на събитието, нямаше как да не забележим и няколко не толкова празнични неща. На първо място, колко безпощадно тече времето за хората… Тъжно е да видиш как един от любимите ти актьори с мъка носи тежестта на годините, които карат ръцете му да треперят, а очите да гледат като през пелена. Въпреки това, Васил Михайлов (който днес празнува 71-вия си рожден ден) накара много хора да си спомнят за славния капитан Петко Войвода. Той придаде драматично звучене на историята на столицата ни, която разказаха актьорите. И която някак неуместно завърши с романтичния поглед към настоящето на града.

Разбира се, че не това беше моментът да се коментира проблемът със софийския боклук (както направи кметът на столицата още в началото), но погледът през розови очила беше също толкова неподходящ. Защото – въпреки че бе празник – закъснях за концерта, заради обичайните вече целодневни задръствания, а пътят се „украсяваше” от препълнените боклукчийски кофи. Хубаво е, че отбелязваме празничните събития, но още по-хубаво ще е да имаме поводи за гордост ежедневно, които вместо от миналото идват от настоящето.

Днес в София се състоя третият фестивал за любителски фолклорни състави „Хоро се вие, извива”. В него взеха участие голям брой групи от цялата страна, които се състезаваха в два тура според броя на участниците. На първо място бе класирана формация „За пояс”, на второ – „От извора” и на трето – група „Акцент”. Верни на традицията, ще те запознаем с по-различните и открояващи се, а именно – фолклорна група „Фолклорика”.

Със своите 180 участници групата заслужено взе наградата за масовост. Въпреки това участниците показаха уникално единство, колективен дух и усещане към танца, които предадоха и на публиката. Заслужените овации съпътстваха изпълнението на миналогодишните победители, които видимо развълнуваха публиката с оригиналната си интерпретация на Родопско хоро. Напредналите танцьори показаха своите умения в изпълнението на Абдай, а две двойки от клуба участваха в надиграването с ръченица. Макар този път журито да реши да не постави „Фолклорика” на първото място, сме сигурни, че те ще останат първи в сърцата на голяма част от зрителите.

За да не помислиш, че думите ни са преувеличени, предлагаме на твоето внимание самите изпълнения. Наслади се на магията от танца, изпълнен от хора, чиито души танцуват!

А за „Фолклорика” ще ти разкажем повече следващата седмица, когато клубът празнува своя трети рожден ден. Очаквай!

И така, започна още една година – 2009. Типично по български, с много шум и светли пожелания, с гърмежи, достойни най-малко за въстание, и фойерверки от всички страни. Типично по български, това имаше и своите последствия. Денят след празника ни донесе статистиката на пострадалите от хвърлени пиратки, препилите или ранените под въздействието на алкохола. И въпреки това началото на новата година традиционно е повод за оптимизъм. Или поне надежда – че ще намерим силите и възможностите да променим онова, което не сме успели да променим до сега; че ще успеем да се справим с трудностите и да преодолеем препятствията; че като цяло ще се опитаме да сме малко по-добри.

Отминалата година приключи с множество анализи на събитията, които се случиха през нея. Акцентът бе поставен върху негативни събития, навярно защото те са преобладавали, оказали са по-голямо влияние върху живота ни или просто ние им отдаваме по-голямо значение. Освен един добър начин за приключване на старата година тези анализи биха могли да се превърнат в градивна основа на новата. Не защото искаме да я започнем с критика и укор, а защото именно критиката е началото на превъзмогването на недостатъците.

И докато обстановката в Близкия изток се влошава с всеки изминал ден, Русия доказва монопола си по отношение снабдяването с газ на Европа, а светът все по-осезаемо усеща последствията от Световната финансова криза, можем да си пожелаем Новата година на бика да ни зарадва с повече добри вести и топлина между хората. Разбира се, не и без активните ни действия в тази насока.

Вчера в София беше открита изложба на Пабло Пикасо, озаглавена „Аз не търся. Аз намирам: Пабло Пикасо”. Изложбата представя 86 негови творби, сред които някои особено редки и ценни екземпляри. Картината „Портрет на Пол” – портрет на първородния син на твореца, е с особена сантиментална стойност за него и Пикасо не се разделя с нея до смъртта си. Сега тя е собственост на испанското Министерство на културата и до този момент е показвана публично само два пъти.

На изложбата ще можем да видим разнообразните техники, с които си е служил Пикасо. Сред тях са графика, акварели, масло, текстил, офсет, керамика, смесена техника и рисунка. Друго интересно е, че ще бъдат представени творби от различните му периоди, благодарение на които ще проследим творческия му път и трансформациите, които е претърпял.

Фотографиите на Пикасо, които са част от изложбата – 25 на брой – са дело на неговия приятел Люсиен Клерг и ще ни помогнат да погледнем на него, освен като на гений (което за никого не е тайна), и като на простосмъртен човек, какъвто всъщност е бил.

Изложбата е втората от този тип, която се организира в България. Първата беше изложбата на макети по скици на Леонардо да Винчи, както и репродукции на негови чертежи, която видяхме в края на 2006 г. Както и тогава, сега също ще имаме на разположение три месеца, за да я посетим. Изложбата ще бъде в Националната галерия за чуждестранно изкуство до 15 март. Пожелаваме ти приятно гледане!

Интересното е, че при това положение и така ясно установено status quo, все се намира някой идеалист, който да говори за промяна. Обичайното клише е „промяна в системата”, която по принцип е дежурният заподозрян, а повод за такива реформаторски идеи става някое крайно изпълнение, което избожда очите ни със своята фрапантност.

Наскоро имахме такова и ние писахме за него – убийството на Стоян Балтов – 20-годишен младеж, което ни накара да си задаваме много въпроси. Протестно шествие, списък с искания, дори дискусия за бъдещето на Студентски град, но както се казва – всяко „чудо” за три дни.

Тук се намесва и въпросният манталитет, за който споменах в началото. Защото какъв е смисълът от протести, когато те всъщност не променят отношението на хората, които са пряко отговорни за това да ни пазят? Разбира се, става дума за уважаемите господа полицаи. Които са призвани да съблюдават реда и закона и да се намесват при необходимост, за да предотвратят посегателство не само върху живота, но и собствеността ни. Става дума за същите тези господа, които на 11 декември протестираха срещу унизително ниските си заплащания. И за същите, които твърдят, че било гордост да носят униформа.

Може и да е било – някога. Защото днес присъствах на разговор, който силно ме накара да се зачудя за какво всъщност става дума. Не ме разбирай погрешно – не съм от безнадеждните идеалисти, които са склонни да откриват възвишени намерения навсякъде. Но очаквах въпросната случка и всички други, незавършили фатално, наистина да ни навеят на някои мисли. А не въпросните уважаеми господа полицаи да заявяват, че тях изобщо не ги касае сигурността на студентите… или живота им – да се избиват, ако искат. Все пак те са тук за да учат, и ако решат да се колят, това си е техен проблем.

За съжаление последното е почти дословен цитат; за съжаление не е и изолиран случай. Защото в България хората, призвани да ти помагат, всъщност изобщо не се интересуват от това или в най-добрия случай се опитват да те „поставят” на мястото на престъпника. Както например ми „предложиха” да ме затворят за 24 ч. в килия за неопазване на документите, които часове преди това ми бяха откраднати… Шега, разбира се, но на мен лично хуморът ми убягна. Не разбирам защо когато си потърпевш, трябва да те карат да се чувстваш като жертва; не разбирам как хората, отговорни за твоята безопасност, нехайно заявяват, че не се интересуват какво става с теб и живота ти; не разбирам как тези приказки постоянно намират покритие в действията на „системата”; и също така не разбирам как е възможно да променим нещо, след като начинът на мислене на точно тази част от обществото ни е толкова изкривен?

Знам, че навярно не ти казвам нищо ново. И ти, като мен, и повечето хора наоколо, си се сблъсквал отблизо с това, което описвам. Но друго, което не мога да приема, е примирението. Приемането на всичко това за толкова нормално, че не си струва да се коментира. Липсата на гражданска позиция, или наличието на такава на маса и в компания. Защото започвайки от такива основни неща, се стига и до много по-сериозните проблеми на обществото и държавата ни като цяло. Не смяташ ли?

Не защото е просто известно име или защото напоследък се говори много за него – а заради всичко, което е постигнал през последните… години.

Разбира се, има си и повод – а именно, че усилията му бяха оценени и удостоени с Нобелова награда за мир. И докато това звучи благородно и доста абстрактно, искам да ти покажа как усилията на един човек са в състояние да доведат до резултати, които са от значение за цели континенти. Готов ли си?

Марти Ойва Калеви Ахтисаари е роден на 23 юни 1937 г. и от ранните години на своето детство усеща ужаса на войната и бежанския живот. На двегодишна възраст той и семейството му са принудени да напуснат родния Вийпури, който е оставен в границите на СССР. Както сам споделя, това ранно събитие значително е допринесло за по-късното му решение да се посвети на посредническа дейност.

По-късно Ахтисаари учи в елитния лицей „Куопион”, а след това в „Оулун”. Любопитна подробност е, че във втория лицей са учили още двама президенти на Финландия. Марти Ахтисаари постепенно се ориентира към учителската професия – и получава дистанционно диплома за начален учител през 1959 г. До тук нищо не предвещава с какво ще се занимава в бъдеще.

Едва през 1963 г. той се присъединява към неправителствена организация, която подпомага развиващи се страни, а две години по-късно – и към финландското Министерство на външните работи.

От този момент нататък започва активната му международна дейност. Той прекарва почти 20 години в Африка на мисии в Мозамбик, Танзания, Сомалия и Замбия, а първият му международен мандат като преговарящ го отвежда в Намибия. След смъртта на предишния преговарящ Бернт Карлсон, Ахтисаари получава назначение в навечерието на намибийската независимост през април 1989 г. Макар дейността му да предизвиква дебати и подозрения за връзки с въоръжени групировки, мисията безспорно повишава авторитета на Ахтисаари.

Репутацията на твърд и умел преговарящ спомага за назначението му в работната група за Босна и Херцеговина през 1992 г. Две години по-късно, Ахтисаари прави завой към финландската вътрешна политика. Това е изненада за мнозина, тъй като той практически няма опит във вътрешните дела на страната, а целта му е повече от амбициозна. Дейността си в новото поприще той започва от най-високото стъпало – на първите за страната директни избори Ахтисаари е избран за президент.

По време на президентския си мандат Ахтисаари си спечелва прозвището „пътуващият Мара” (Мара е често използвано умалително за Марти). Причина са многобройните му пътувания както в страната, така и извън нея. Критиците му недоволстват, че те заемат прекалено голяма част от времето му като президент. Благодарение на тях, обаче, той заслужено спечелва симпатиите на финландците и повишава реномето на държавата на международната сцена. Страната става член на Европейския съюз, а впоследствие и на Европейския валутен съюз. Макар да се стреми към добри съседски отношения със съседна Русия, Ахтисаари е твърд привърженик на прозападната ориентация на Финландия. Като цяло, времето му на президентския пост носи положителни промени за държавата му и безспорно я прави по-дейна във външнополитически аспект.

Въпреки ангажимента си във вътрешните дела на Финландия Ахтисаари продължава активно да се занимава и с посредничество. Особено дейно е неговото участие в развързването на Косовския възел – през юни 1999 г. с усилията на Ахтисаари Милошевич е убеден да приеме условията на Запада, които слагат край на операция „Съюзна сила” над Сърбия. През 2005 г. е определен за специален пратеник на ООН по статута на Косово и в ролята си на такъв, той изготвя планове за решаване на окончателния статут на областта. Каузата му спечелва огромна слава, но и безспорно му коства много усилия. Двете страни по конфликта – сръбското правителство и косоварите, са максималистични и непреклонни в исканията си.

Това е повече от проверка за неговите умения на преговарящ, а и за чисто човешките му качества. След продължителния неуспех на опитите за постигане на споразумение за крайния статут на областта и изготвянето на поредния компромисен план, на 10 март 2007 г. той обявява, че ще изготви едно последно споразумение, което ще сложи край на посредничеството му.

Въпреки това, за него да преговаря за мир се оказва призвание и той продължава да работи за постигането на съгласие за окончателния статут. Февруари 2008 г. дава на света една нова държава на политическата карта на Европа – Косово. Макар и дългоочаквано, обявяването на Косовската независимост е още едно предизвикателство към Ахтисаари.

Позицията му е, че актът на независимостта е необратим и той е готов за защитава убеждението си. Целенасочената му и продължаваща дейност би могла да посее мир в този иначе толкова конфликтен район на света. Бъдещето ще покаже.

Сигурно на този етап е, че мирът не е невъзможен. Както в частност, така и по принцип. В речта си по случай връчването на Нобеловата награда Ахтисаари казва, че конфликтите се причиняват от човешки същества, но и разрешаването им е в нащи ръце. За него мирът е въпрос на воля. Всички конфликти могат да бъдат разрешени и няма извинения за превръщането им във вечни.

Както с речта си, така и с цялата си дейност, Марти Ахтисаари със сигурност ни показва няколко неща. На първо място, че разплитането и на най-заплетения възел и постигането на споразумение – макар и частично – е въпрос на умение, но и на търпение. На второ място, че хората, въвлечени в конфликта, трябва да бъдат убедени в ценността на мира – иначе няма шанс той да бъде постигнат. И разбира се, че позитивният и непредубеден подход дава много по-високи резултати в сравнение с преднамерените протоколни действия.

В света на глобална финансова криза и продължаващи конфликти по земното кълбо можем да сме спокойни поне за едно нещо – тази година Нобелът за мир отиде в добри ръце.

Днес в София се състоя протестно шествие срещу непровокираното насилие. Шествието беше организирано от приятели и колеги на 20-годишния студент Стоян Балтов, който беше убит в нощта на 5-ти декември пред дискотека в Студентски град.

Студентите протестираха срещу липсата на адекватна охрана, лошите мерки за сигурност, забавената намеса на органите на реда и медицинските екипи, както и отсъствието на контрол над заведенията в Студентски град. Към скръбта и исканията им се присъединиха ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев и преподаватели от Медицинския университет, където учеше убитото момче.

Изготвен е списък с искания на студентите, но по думите на кмета на район „Студентски” Димитър Дилчев, промените са закъснели с 15 години. Според него е необходимо да се прекратят реституциите на имоти на територията на района, както и да се промени режимът на работа на заведенията. Необходимата дискусия, която би довела и до качествени изменения, е трябвало да започне много по-рано, отбеляза той. За съжаление, както за много неща в България, първо е необходимо да се случи трагедия, която да покаже недостатъците на системата, за да се предприемат стъпки за нейната реорганизация.

Стоян Балтов загина, след като той и негов приятел са били нападнати безпричинно пред дискотека „Амнезия” малко преди 3ч. на 5 декември. Групата, нападнала младежите, очевидно е била под въздействието на алкохол. Патрулиращите полицаи не са могли да се намесят адекватно, а линейката е пристигнала половин час след като е била повикана.

В резултат на всичко това си отиде един млад живот. Без причина и без смисъл от това. Не можем да го върнем, но можем да извлечем необходимите изводи. Можем да направим така, че повече да не умират млади хора, непровокирали смъртта си. Още по-малко при такива нелепи обстоятелства.