Този разговор ти е познат отнякъде, нали? Избирането на подарък винаги е било дяволски трудна работа за една статистически значителна част от хората. Причината вероятно е в двойната цел, която преследва ритуалът на подаряването – да ощастливи получателя, но и да дари подаряващия с онова сладко удовлетворение, примесено с нарцисизъм, че е избрал „най-подходящото”, за което „никой друг не се е сетил”. Допълнителен влияещ фактор е страхът да „не се изложиш”. Затова изискванията към подаръка са високи – той трябва да е различен, специален и приятно изненадващ.

Сигурно такива мисли са се стрелкали в главите на група студенти и ентусиасти, когато неочаквано за самите тях им хрумнала идеята за зелен подарък. Прочуванията, проведени от тях, показват, че всеки трети човек иска да посади дърво, но нещо му пречи. Те решават да променят това като предложат една наглед необичайна услуга: да дадат възможност на всеки, който иска, да подари дърво на себе си или на своите близки.

Поръчката се прави на сайта на инициативата www.tree.bg. Можеш да избираш между бяла бреза, градски конски кестен, липа, туя, лъжекипарис, шмак, офика и праскова. Цената на зеления подарък е 99 лв. и включва стойността на дървото, транспорта и засаждането му (с разрешение на общината), както и сертификат с името на получателя и местоположението на растението.

Разбира се, ще се намерят хора, които да посрещнат идеят със скептицизъм – кому е нужно дърво, което на практика притежава само на думи и в повечето случаи не дава плод? От тях, скъпи празнуващи, можете да очаквате само книги (не че е лошо!), пуловери (достатъчно сме ги получавали като деца от бабите си), дезодоранти и, уви, надуваеми овце.

Ако искаш да изглеждаш по младежки свеж и еко ангажиран или просто различен, подари дърво. Освен че ще зарадваш близък човек, ще допринесеш за това в София да има повече чист въздух и повече зеленина.

На 3-ти юни 2010 г. проектът „Подари дърво” се класира на трето място в националното състезание „Най-добра учебна компания на България 2010”, организирано от неправителствената организация „Джуниър Ачийвмънт”.

Ако ти харесва идеята за зелени подаръци, можеш да се присъединиш към Фейсбук групата
на tree.bg тук.

Макар да е безспорно противоречива фигура, испанският съдия Балтазар Гарсон си е извоювал световно признание заради разширяване границите на международното право, печално известно с мекотата и относителната си неефективност, и безмилостното преследване на високопоставени фигури както в Испания, така и в чужбина.

Той е човекът, който повдигна обвинение срещу Осама бен Ладен, издаде заповед за арест на чилийския диктатор Аугусто Пиночет и започна разследване на предполагаемите изтезания спрямо затворниците в американската база в Гуантанамо. Той е бич за диктаторите, ЕТА и мафията.

Днес обаче, след ироничен обрат на съдбата, именно Гарсон е този, който бе изправен пред съда. Причината: дръзва да надникне в мрачното минало на Испания.

През октомври 2008 г. Гарсон издава заповед, според която неговият съд е компетентен да разследва „насилственото” изчезване на повече от 100 000 души по време на Испанската Гражданска война (1936 – 1939) и последвалата я диктатура на Франко. Той разрешава ексхумацията на няколко десетки масови гробове, за които се предполага, че съдържат останките на изчезналите. Декларайки официално, че Франко и неговите съмишленици са отговорни за „масови убийства, изтезания и систематичните, обичайни и незаконни задържания на политически опоненти”, Гарсон нарушава едно от най-устойчивите национални табута за първи път от 30 години насам - откритото говорене за миналото.

На 27 май 2009 г. Върховният съд на Испания позволява на две крайнодесни организации, „Чисти ръце” и Асоциация „Свобода и идентичност”, да заведат дело срещу магистрата. Гарсон е обвинен в нарушаване на Закона за амнистията от 1977 г., по силата на който всички престъпления, извършени по времето на режима на Франко са опростени. Законът се основава на неписан „Пакт на забравата”, който се смятал за необходим за осъществяването на национално помирение и мирен преход към демокрация. Гарсон обаче настоява, че самата амнистия е незаконна, тъй като по думите му „всеки закон за амнистия, който цели да заличи престъпления против човечеството, които не могат да бъдат описани като политически престъпления, е нищожен”.

Делото започва да изглежда още по-абсурдно след като съдът позволява на бившата фашистка партия – същата, която участва в репресиите, разследвани от Гарсон – да се присъедини към ищците. В резултат на това тези организации добиват право на достъп до лични данни на роднините на жертвите на режима.

Професор Виченц Наваро, бивш политически изгнаник, описва ситуацията като „равностойна на това Върховният Съд на Германия (председателстван от съдия, положил клетва за вярност към нацисткия режим) да приеме молбата на нацистката партия и да издаде присъда спрямо единствения съдия, който се е осмелил да разследва престъпленията на нацисткия режим.”

Поредният удар срещу Гарсон идва на 7 април 2010 г., когато съдията от Испанския върховен съд Лучиано Варела официално завежда дело срещу Гарсон за умишлено надхвърляне на своите правомощия. На 14 май той е отстранен от длъжност с решение на Върховния съд и срещу него започва разследване. Ако бъде признат за виновен, Гарсон може да загуби своите права за период от 10 до 20 години. Предвид неговата възраст – Гарсон е на 54 години в момента – това би означавало край на неговата бурна кариера.

Макар че строго погледнато Гарсон е нарушил правилата – според испанското право неправилното деклариране на юрисдикция е сериозно престъпление – мотивите, стоящи зад действията на испанските съдебни власти са продиктувани повече от политически пристрастия и лична вражда, отколкото от съображения за справедливост.

Преходът към демокрация в Испания, започнал през 1978 г., е изцяло направляван от десните сили, които продължават да доминират в армията, църквата и съдебната власт. При това положение не е изненадващо, че един от двамата съдии от Върховния съд, стоящи зад обвинението срещу Гарсон, Адолфо Прего, е известен с ултраконсервативните си пристрастия и пише статии в списание, подкрепящо Франко. Другият, Лучиано Варела, отдавна има зъб на известния магистрат.

На пръв поглед обвинението срещу Балтазар Гарсон е в съзвучие със стриктното спазване на правилата и представлява потвърждение на максимата, че никой не е над закона. В действителност обаче, това е едно политическо дело, част от испанската „Война за паметта”.

Колкото до Испания – изглежда, че колкото по-рано една пост-тоталитарна страна се изправи срещу своето минало, толкова по-добре. В продължение на повече от 30 години истината бе принудително заобикаляна от самоналожена колективна амнезия. Дошло е време испанците да се помирят със своето фашистко минало.

Статията е публикувана първоначално на английски в сайта www.thenewfederalist.eu
Оригиналният вариант можете да прочетете тук.

С Ясмин Мозер, проектов мениджър на BCC разговаряме за богатата история на състезанието, за неговите цели и постижения и за бъдещето му.

Здравей, Ясмин! Можеш ли да опишеш накратко идеята на BCC – кои са най-отличителните му страни и кое прави това състезание толкова специално?

„Балканско предизвикателство” е международно състезание по решаване на казуси с регионален фокус върху Балканите и има три главни цели:

1. Да даде на студентите възможността да приложат своите теоретични познания на практика – по този начин студентите се вживяват в ситуации от действителния живот и се подготвят по-добре за своето професионално бъдеще.

2. Да подобри тяхната конкурентноспособност на пазара на труда - това се постига главно чрез участието в състезанието на компании както на национално, така и на международно равнище; то се изразява в две направления – от една страна каним компаниите да съставят казусите в отделните дисциплини и да участват в журито, а от друга – организираме събития като Кариерен ден за Югоизточна Европа във Виена с подкрепата на Austrian Trade.

Основната ни цел е да покажем на представителите на компаниите големия потенциал на участващите студенти, както и на региона като проспериращ пазар за инвестиции. И ние успяхме: приблизително 10% от нашите участници си намериха работа, благодарение на BCC.

3. Да насърчава междукултурния обмен между студентите: за разлика от други подобни международни събития, участниците в BCC не се състезават в отбори, представляващи техните страни, а в смесени международни отбори от двама до четирима души. По този начин те научават повече един за друг и осъзнават колко много общо имат. В наши дни междукултурните способности и уменията за работа в екип са едни от най-важните качества, изисквани от пазара на труда.

Тази година BCC празнува своята десета годишнина. Това е дълъг период за един проект, което само по себе си е доказателство за неговия успех. Можеш ли да направиш кратка ретроспекция на историята на BCC – промените, през които проектът неизбежно е преминал от началото си през 2000 г. досега, най-високите му постижения и нереализираните му цели, в случай, че има такива?

BCC започна като „Босненско предизвикателство” през 2000 г. и беше насочено само към студенти от Босна и Херцеговина. Още тогава, както и в последвалите години, BCC беше пионер в областта на засилване връзката между висшето образование и икономиката. Както университетите, така и компаниите, бяха доста скептично настроени относно проекта и целите му; за щастие този скептицизъм постепенно намаля. В продължение на няколко години географският фокус на състезанието се разширяваше: първоначално бяха добавени останалите страни от бивша Югославия, след това България, Румъния, Албания и Молдова. Промени се и тематичният обхват: в началото имахме само Бизнес казус, после Правен казус (основан върху други симулации на международния съд в Хага) и Модел на ООН. Последната дисциплина, която добавихме, бе Казус по информационни и комуникационни технологии. Това е още едно нещо, което прави BCC различно от останалите състезания: то обхваща студенти от четири (и дори повече) области, което насърчава интердисциплинарната работа в екип. До 2005 г. финалите на BCC се състояха в Сараево; когато през 2006 г. Австрия пое председателството на ЕС, събитието се премести във Виена като австрийските студенти също получиха възможност да участват. От 2008 г. вместо Модел на ООН се провежда Модел на Европейския Съвет. По този начин фокусът се измести върху европейското ниво и студентите от Югоизточна Европа се запознават с концепцията и предимствата на европейската интеграция. И накрая, от 2008 г. във всички 12 страни се организират предварителни състезания, за да се осигури стандартизирана подготовка на всички студенти, избрани да участват на финала.

Колкото до нашите най-големи постижения - мога да кажа, че определено успяхме да подобрим междукултурния обмен между студентите, както и да увеличим тяхната конкуретнспособност на пазара на труда. Успяхме също така да повишим осведомеността за потенциала на Югоизточна Европа като неделима част от Европа.  BCC се превърна в разпознаваема марка, поне сред студентите от Югоизточна Европа: те виждат в събитието възможност за осъществяване на връзки с колеги и потенциални работодатели.

По отношение на нереализираните цели : ще излъжа, ако кажа, че няма такива. Смятам, че не успяхме да убедим университетите в необходимостта от събития като BCC, които да свързват образованието с бизнеса. Разбира се, има отделни хора (професори или асистенти), които са верни поддръжници и промоутъри на BCC, но състезанието, например, не е включено в учебните програми на университетите. Студентите взимат участие в BCC по собствена инциатива и отделят от свободното си време, за да се подготвят и да посетят събитието; щеше да бъде по-добре ако преподавателите бяха възприели BCC като активност, която е част от техните курсове, така че студентите да получават кредити за своето участие. Сигурна съм, че имаме още много работа за вършене по повишаване на информираността за BCC на институционално равнище.

BCC отделя специално внимание на студентската заетост и конкурентността на младите специалисти на пазара на труда. Колко от участниците в BCC са си намерили работа, благодарение на състезанието?

Според наше проучване, направено малко след края на състезанието, приблизително 10% от нашите участници са намерили работа чрез BCC. В действителност обаче, техният брой сигурно е значително по-голям. За съжаление, не успяхме да проследим професионалния път на участниците през годините, а резултатите от повишената конкурентноспособност на студентите могат да се наблюдават след, да кажем, 3 до 5 години. Студентите, взимащи участие в BCC, са в края на своето следване, макар че повечето от тях карат бакалавърска степен; много от тях записват магистратура, следователно не можем веднага да преценим ролята на BCC в търсенето им на работа. Но чрез BCC те създават контакти с потенциални работодатели, които най-често използват години след участието си в състезанието. В дейстителност, една от най-важните ни предстоящи задачи е да проследим нашите участници от 2000 г. насам и да видим как и в коя област са се развили.

През последните няколко години, до голяма степен благодарение на този проект, си можела да пътуваш много из Югоизточна Европа. Как виждаш региона и неговото развитие през призмата на образованието и икономиката? Коя е най-положителната тенденция, която забелязваш? А най-отрицателната? Какво може да се направи, за да се повиши качеството на висшето образование в тези страни?

Труден въпрос. Прав си, че през последните три години съм обиколила голяма част от региона, но въпреки това не мога да кажа, че съм видяла достатъчно от него, за да отговоря обективно на въпроса ти. Да започнем с положителните ми впечатления: това, което видях, е че страните от Югоизточна Европа са на път да станат равностойни членове на Европейската общност, особено по отношение на квалификацията на младите кадри. Не казвам, че образованието в региона се е приближило достатъчно до европейските стандарти – има още много да се работи в тази насока – но студентите са толкова мотивирани и отдадени, те учат не заради своите университети или преподаватели, а заради себе си, ходят в чужбина, участват в стажове и т.н. Те разпространяват европейските ценности и идеи, отворени са и са конкурентни на пазара на труда. Най-големият проблем, по мое мнение, е че университетските институции са много тромави и недостатъчно гъвкави, за да се адаптират бързо към новите тенденции. Остарелият академичен състав е консервативен и невъзприемчив за новите практики и изисквания; пазарът на труда и нуждите на компаниите се промениха значително през последното десетилетие, но висшето образование не успя да се приспособи достатъчно. Чуждите инвестиции в региона са повече или по-малко задоволителни, но хората (както от академичните среди, така и извън тях) трябва да са подготвени да работят в чужди компании.

Какво трябва да се направи, за да се повиши качеството на висшето образование? Мисля, че съвместните проекти и структурните мерки, които се финансират от Европейската Комисия и фондовете за сътрудничество и развитие са от съществено значение за региона, но са ефективни само когато отговорните министри и мениджърския персонал са готови не само да подпомагат подобни начинания, но и самите те да ги инициират и развиват, особено с оглед на тяхната дългосрочна устойчивост.

Да поговорим малко за теб. Какво ти даде BCC? По какъв начин участието в този проект те промени и обогати?

BCC е първият наистина голям проект, за който работя – в този смисъл опитът, който придобих в BCC, представлява горе-долу целият ми трудов опит. Това, което научих от BCC, е, че националността не е от значение – студентите са студенти, независимо откъде идват; че Балканите са донякъде различни от Западна Европа, но в региона има толкова много потенциал, за който си заслужава да се бориш; че последните 20 години на войни и икономическа нестабилност със сигурност са дали своя белег върху региона, но въпреки това страните от него се възстановиха бързо и са на добър път; че Югоизточна Европа е моя страст и аз със сигурност ще продължа да работя с или в региона; че хората са удивително сърдечни и гостоприемни. Накрая, създадох много приятелства, благодарение на BCC, приятелства, които ще останат за цял живот.

Какво е бъдещето на проекта? Ще има ли BCC в следващите години?

Това е най-трудният въпрос. Надявам се да има. В момента сме в процес на адаптиране на модела на BCC към настоящите тенденции. Със своите 4 дисциплини, 12 страни участнички и повече от 800 кандидати всяка година, BCC е тежка машина, която отвреме-навреме трябва да бъде „облекчавана”. В същото време търсим нови донори и водим преговори с досегашните партньори. До началото на есента ще знаем дали BCC има бъдеще или не.

И накрая, можеш ли да ни разкажеш някоя смешна история или анекдот от твоите BCC преживявания? Някоя случка, която разкрива истинския балкански дух, например?

Има много анекдоти, които бих могла да разкажа, от моя четиригодишен опит с BCC; повечето обаче не са подходящи за случай като този. Това, което ме трогна най-много бяха думите на една участничка от Албания. След церемонията по закриването, тя дойде при мен и ми каза: „Знаеш ли, Ясмин, хората от Балканите си приличаме толкова много. Първоначално смятах, че имаме различни идеи, различни характери и различни произходи; но после започнахме да си говорим, да прекарваме повече време и да работим заедно и тогава осъзнахме, че всички сме еднакви.” Подобни преживявания отразяват истинския дух на BCC.

„Икономист”
24 юни 2010 г.
(със съкращения)

Достатъчно лошо е, когато една изложба привлече вниманието на руските криминалните власти. По-лошото е, че изложбата беше в центъра Сахаров в Москва, една от малкото институции в Русия, защитаваща традицията на човешките права с решителност, олицетворявана от известния физик и дисидент, чието име носи. Днес обвинителите искат организаторите на изложбата „Забранено изкуство” през 2007 г. – директорът на центъра Юри Самодуров и специалистът по история на изкуството Андрей Йерофеев – да бъдат осъдени на три години затвор за „принизяване” на религиозните вярвания на хората и подклаждане на религиозна омраза”.

Водещият руски интелектуалец и професор по руски в Оксфордския университет Андрей Зорин ни прати следния коментар върху случилото се:

„Днес всеки, който се интересува от случващото се в Русия, следи отблизо драматичния съдебен процес срещу Михаил Ходорковски. В същото време един друг процес привлича далеч по-малко публично внимание, но може да има също толкова сериозни последствия.

Преди три години един от водещите руски куратори на съвременно изкуство, Андрей Йерофеев, организира изложба, наречена „Забранено изкуство” в центъра Андрей Сахаров в Москва. Там той представи колекция от произведения на изкуството, чиято обща съдба е, че са били забранени за показване на предишни изложби. За да привлече внимание към политическата цензура, Йерофеев постави всички творби зад завеса, на която има дупка, намираща се по-високо от човешки бой. За да разгледа творбите човек трябва да се покачи на стол и да надникне през дупката. Единствено хората, които наистина искаха да видят произведенията на изкуството, бяха в състояние да го сторят. Само че Йерофеев, както и Юри Самодуров, директор на центъра Сахаров по това време, бяха обвинени в подклаждане на омраза и обида на религиозните чувства и срещу тях бе заведено дело.

Няма съмнение, че ако бъдат обявени за виновни, това драматично ще промени политическия климат в Русия и ще нанесе силен, ако не и смъртоносен, удар на бурно прокламираните планове на президента Дмитрий Медведев за модернизация на страната. Въпросът дали може да бъде постигната икономическа и технологична модернизация без политически реформи е обект на оспорвани дискусии в Русия. Но никой не може да се надява да модернизира едно общество без свобода на съзнанието и свобода на мисълта.

Руският образ в чужбина, който тъкмо започна да се подобрява, ще бъде опетнен за поне още едно десетилетие. Нещо повече, веднъж подушили кръв, радикалите и фундаменталистите ще станат още по-агресивни и упорити в усилията си да превърнат Русия във версия на Иран на Ахмадинеджад. Това, на свой ред, ще предизвика мощна реакция от страна на образованата част от обществото, най-вече сред младите хора. Да се смята, че този процес няма да има влияние върху живота на хората в Русия е толкова наивно, колкото беше преди седем години представата, че арестът на Михаил Ходорковски няма да се отрази на бизнеса и политиката.”

Целият текст на статията можете да прочетете тук

Една моя приятелка се е посветила на работата с бежанци. Така тя вижда неща, които ние с вас никога не можем да видим. Напоследък особено я занимава историята на едно търсещо закрила семейство палестинци, идващи от Ливан в България през месец юни 2009 година. Двете по-малки деца в това семейство се казват Маруа Мохамед (момиче) и Джауад Мохамед (момче). Някои от техните рисунки могат да се видят и дори закупят на благотворителна изложба на детски рисунки, организирана от Държавната агенция за бежанци (ДАБ) и Върховния комисариат за бежанците на ООН по случай 20 юни, Световния ден на бежанците.

Да, обаче Маруа Мохамед и Джауад Мохамед изобщо не са деца бежанци. Държавната агенция за бежанци отказа бежански или хуманитарен статут на цялото семейство, с което постанови, че те нямат нужда от закрила и в страната им на произход за тях не съществува реална заплаха от тежки посегателства. Това направи от Маруа и Джауад не деца бежанци, а „нелегални”* деца.

Защо тогава ни показват рисунките на тези „нелегални” деца като рисунки на деца бежанци?

Понастоящем Маруа и Джауад най-вероятно са там, откъдето са тръгнали преди година, тъй като техните родители взеха решението да се завърнат в Ливан и напуснаха България на 03.06.2010 г.

Аз видях рисунките на Маруа и Джауад. Даже тук ще ви покажа една от тях, ненамерила място сред тези от изложбата. И ще ви кажа, че папагалът в клетката е Мохамед Ахмед Ахмед, техния баща. Сигурно се питате защо е в клетка. Ами, защото е опасен за националната сигурност на България, поради което беше настанен със заповед на ДАНС в Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци. Остана там от края на 2009 до деня на тяхното отпътуване. Мохамед Ахмед обаче не мислеше за себе си като за опасност и искаше повече хора да разберат това, дори и след като вече не е в България. Всъщност по-голямото му желание беше „нелегалните” му деца да знаят, че той не е затворен, защото е престъпник или терорист.

В следващите редове ще прочетете историята на Мухамед Ахмед Ахмед, бащата на Маруа и Джауад, който бе прогонен не защото е представлявал опасност за обществото и националната сигурност, нито защото е по-необразован, некадърен или неморален от мен, теб или хората от ДАНС. А защото е друг.

“Казвам се Мухамед Ахмед Ахмед и съм палестинец, роден в Ливан. Пристигнах в България на 11.06.2009. Женен съм, с три деца. Дойдохме тук да търсим убежище. Имам физически недъг на ръката и крака.

Първо минах през арест в Свиленград до границата с Турция. Там бях задържан заедно със семейството ми за 13 дни, на място без никакви условия за живот. Отношението към нас бе като към животни, а не като към хора.

Аз и децата ми бяхме подложени на психологически натиск да понасяме това страдание. След това заедно със семейството ми бяхме преместени в Агенцията за бежанците в София където ни настаниха в една стая. Няколко пъти бях викан на интервю за статут и аз казах на интервюиста, че съм дошъл в България, понеже знам, че тя вече е част от Европейския съюз и мога да живея там сигурно и спокойно. Разказах му напълно откровено за жалкия живот, който имах в Ливан и му казах за лошото си здравословно състояние. Подадох молба за хуманитарен статут и след няколко срещи с интервюиста усетих оптимизъм в думите му заради лошото ми здравословно състояние. В действителност очаквах да одобрят молбата ми за статут. По това време влязох в Пирогов за операция, след като паднах от стълба в сграда в Агенцията. За голямо съжаление разходите по операцията бяха големи, платих сума от $1200. След около три месеца бях уведомен, че аз и семейстото ми сме получили отказ за статут. Ръката и кракът ми бяха обездвижени, изгубих говор поради шока от новината, че човек в моето състояние получава отказ в страна от Европейския съюз. За да опазя семейството си и да не се откажа на средата на пътя, обжалвах решението и очаквах нова дата, на която да се разгледа случая ми.

Една сутрин слизах към пазара, за да купя храна за семейството ми преди да се върна в Агенцията. Много се изненадах когато аз и моят съсед бяхме нападнати от няколко мъже, които ни сложиха белезници. Оперираната ми ръка не беше заздравяла още и усетих как нещо в нея се счупи. Съседът ми ги помоли на английски да закопчеят белезниците отпред вместо отзад поради болката, която изпитвах. След това ни пъхнаха в една кола за около час и половина. Попитахме ги какъв е проблемът, но те ми отвърнаха със знаци да мълча. Бяхме преместени в друга кола, а после закарани в затвора в Бусманци**. Тук преживях много изненади.

Първо: поискаха от мен да подпиша документи, в които не знаех какво пише.

Второ: бях обект на всевъзможни псувни от страна на човек, когото не познавам. Казаха ми, че ако не подпиша, те ще го направят вместо мен. Сложиха ме в стая 6 на 8 метра, натъпкана със затворници. Те ни попитаха защо сме в затвора. Отговорих им, че не знам причината да съм там. След няколко писма получих отговор, че аз всъщност нямам проблем с полицията, а с българската служба за национална слигурност - ДАНС. Служителите в затвора ни казаха, че това е място за осъдени затворници, а не за хора, които търсят живот за себе си и своите деца. В продължение на няколко дни страдах от силни болки в ръката и крака ми и поисках да отида на лекар заради здравословното си състояние.

И тук е третата изненада. Казах на лекарката че страдам от силни болки в ръката и крака и поисках да ми направят рентгенова снимка. Тя започна да говори на български с едно момче, арабин, което знаеше български и от чертите на изненаданото му лице разбрах, че тя е казала нещо страшно. Когато настоях да ми преведе думите на лекарката, момчето ми отвърна като едва сдържаше сълзите си: “По-добре да я оставим така отколкото да я отрежем.”

Четвъртата изненада, смешна и в същото време тъжна, бе, че ни заведоха в съда където съдия и прокурор ни съдиха без преводач. Седяхме около час без да разбираме какво се случва. Като се върнахме в затвора, адвокатката ни се свърза с нас, защото искаше да ни види. Това беше петата изненада. Беше ни позволено да се срещнем с адвокатката за да ни обясни положението, но без полза понеже нямаше преводач.

Най-голямата изненада за мен бе, че бяхме седем мъже, доведени от Агенцията, които не се познавахме независимо, че всички сме палестинци. Изненадах се, че всеки един от тях има история, която ме кара да плача. Дали това е съвестно, дали това е справедливост, дали това е щастие, дали това е загриженост към човека, призовавам ви да ме убиете с камъни и да не ме карате да съжалявам за мечтата, която зарежда всеки човек с живот, сигурност и стабилност. Ако бях животно, щяхте да изпитате състрадание към мен, но убийте ме та дано смъртта ми пробуди съвестта ви, вие, които се родихте и станахте зли!”

08, Май, 2010

——————————————————————-

* В случаите, когато на даден човек, търсещ убежище, ДАБ не е предоставила бежански или хуманитарен статут, това решение е обжалвано в съда, и българският съд на всички инстанции е потвърдил решението на ДАБ, на човека се дава срок да напусне страната. Ако той не направи това в дадения срок и продължи да пребивава в България, се превръща в нелегално пребиваващ. В конкретния случай на семейството на Маруа и Джауад, ДАБ е отказала статут, а Върховният административен съд в тричленен състав е потвърдил решението на ДАБ. Тези две решения са обжалвани пред петчленен състав на ВАС, но преди да излезе това последно решение те напускат страната и делото им е прекратено.

**Става дума за Специалният дом за настаняване на чужденци в Бусманци, който, както преди време писа “Капитал”, “не е затвор, но упорито се държи като такъв”.

Когато Уорън Бъфет, един удивителен човек, обяви, че ще даде за благотворителност 37 млрд. долара от личното си състояние на фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, българските телевизии съобщиха за най-голямото дарение в историята на човечеството с една мижава новинка от около 10 секунди. Затова пък истории от типа на тази как някакъв алкохолизиран старец от някое забутано село коли с брадва бабата, с която, според съседите, „са живяли хармонично в продължение на 40 години”, се разнасят и разнищват с канибалско удоволствие от медии и зрители. Помислете – знаем за Джак Изкормвача и продължаваме да изпитваме любопитство към забулената му в мистерия личност, но колко от нас изобщо са чували за Алберт Швайцер – велик и всестранно надарен човек – и неговата благородна дейност в Африка?

Изглежда в природата ни е заложено да се вълнуваме повече от скандалното, шокиращото и трагичното, отколкото от доброто, красивото и благородното. Лесно забравяме, че именно малките жестове правят дните ни по-светли, леки и поносими. Затова ще ви разкажа една история с хубав край, която е толкова нормална и обикновена, колкото и чудна. Тя започва така:

- Добър ден, вие ли сте „Мама”?
- (кратко недоумение) Да, аз съм. Да не би да сте намерили телефона на сина ми?
- Докато проверявах колата преди началото на днешната смяна забелязах един телефон
на задната седалка… намерих вашия номер и се обадих…
- Наистина ли? Не мога да повярвам…
- Че защо, какво толкова…
- Мислех, че вече никой не прави такива неща…вие ми върнахте вярата в хората!
- Но това е съвсем нормално… кога може да се видим, за да ви го върна?
- Ще дойда, където кажете…
- Не, не. Къде живеете? Ще мина с колата да ви го оставя.

Както може би се досетихте, този прелюбопитен разговор се състоял между майка ми и един таксиметров шофьор на име Дислав. Но нека проследим поредицата от събития – едновременно вълнуващи и прозаични – довели до него!

Предната вечер заедно с един приятел се връщахме с такси от Студенски град. Бях седнал на задната седалка - опиянен (от красивото нощно небе, разбира се) и безгрижен. На следващия ден трябваше да заведа една моя позната – гостенка от Германия – в Пловдив, за да й разкажа едно-друго за „уникалната смесица от култури”, Филип Македонски, Стария град, за Мильо (легендарният местен зевзек, увековечен със статуя на Главната) и талантливия цигулар Сашо Сладура (зверски убит в комунистически лагер заради разказан виц).

Когато се събудих сутринта, установих, че телефона ми го няма. Както обикновено става в такива случаи, последва хаотично търсене из най-невероятните-и-абсурдни-места-за-които-можете-да-се-сетите, завършило без успех. По едно време се усетих каква е работата – снощи, когато съм бил в таксито, апаратът се е изхлузил от панталона ми, който, редно е да се отбележи, освен че е черен и с хубава линия, има и много плитки джобове.

Ами сега? Дори не помнех номера на таксиметровата компания (защото, както вече споменах, бях опиянен от красивото нощно небе). До тръгването на автобуса от автогара София оставаше не повече от час. Съдейки от опита ми с предишните два-три загубени телефона, не очаквах да стане нещо - като например да бъда потърсен от този, който го е намерил. Приех случилото се със стоицизма на човек, чиито чадъри са пръснати от Берлин до 42 блок в Студентски град. Прежалих няколкото есемеса със сантиментална стойност и се настроих за хубава разходка.

Последва един дълъг ден, през който моята германска приятелка се влюби в Стария Пловдив,  а аз отбелязах мислено че през май броят на безделниците и просяците е по-голям от този на туристите. Не остана време за кулинарни изкушения в сладкарницата под Джумая джамия, затова хапнахме на крак по едно горещо куче (Какво? Така звучи много по-готино!) и потеглихме обратно за София.

Когато се върнах вкъщи, телефонът от изневиделица се беше появил на бюрото ми. За кратко имах усещането, че около този прост, леко охлузен предмет, витаеше чудодейната аура на илюзиониста, който с едно виртуозно движение изважда гълъб, сякаш от мрака на нищото. Разбира се, както после разбрах от майка ми, историята е по-прозаична. Около 18 : 30 й позвънил един човек и попитал: „Добър ден, вие ли сте „Мама”?

——————————————————————————————————————————————————————–

Преди време написах една статия, в която си позволих да иронизирам недостатъците на средностатистическия български таксиметров шофьор. Мисля, че двата текста си приличат по стил и се балансират взаимно, затова заслужават да бъдат четени заедно.

Почитаме светите братя Кирил и Методий и тяхното дело, кирилицата, за няколко часа в един единствен ден. Шльокавицата обаче е чествана 365 дни в годината.

Шльокавицата е изписването на български текст с „несистематизирана комбинация от  латински букви, арабски цифри и други символи, намиращи се на клавиатурата на компютър или друго електронно устройство”[1]. Духът й броди из електронните пощи и телефоните на голяма част от нашите сънародници – в и извън пределите на страната. На нея псувните във форумите изглеждат още по-грозни и жлъчни. Шльокавицата е толкова мащабен феномен, че в средите на виртуалното народно творчество е известна с десетина други имена - шитливица, маймуница, методиевица, методиица, кирливица, лайняница, мейлица, чатица, латинец, есемесица, Интернет жаргоница. В Уикипедия пък има обширна статия за нея – колкото (или малко по-голяма от) тази за кирилицата. Вездесъща и всепроникваща, тя незабелязано е станала част от нашия живот – промъкнала се е като приятно улеснение и се е загнездила като досаден, но неизкореним навик. Въпреки многото й недостатъци не можем да я изпъдим, както ни е трудно да се разделим с човек, когото вече не обичаме, но с когото сме прекарали дълго време заедно.

Защо, обаче, е целият този плач срещу шльокавицата? С какво толкова ни заплашва нейната употреба? Веднага ми идват наум две неща – първо, писането с латински букви намалява силата и въздействието на текста и второ, честата употреба на дадени лингвистични форми заплашва да ги превърне в норма, в част от книжовния български език.

Прочетете този текст:

Varvi, narode vazrodeni,
kam svetla badnina varvi,
s knizhovnostta, taz sila nova,
sadbinite si ti podnovi!

Varvi kam moshtnata Prosveta!
V svetovnite borbi varvi,
Ot dlazhnost neizmenno voden –
i Bog shte te blagoslovi!

Сигурен съм, че за повечето от вас изписването дори на един куплет от Българския всеучилищен химн с латински букви е светотатсво, атентат срещу народния дух. Това е така, защото този текст не просто е достъпен на нас, читателите, чрез системата от графични знаци, наречена кирилица. Той живее, благодарение на тези букви, думите са силни и въздействащи именно заради „ж”-то, „щ”-то и големия ер. Какво става, когато вместо „ж” напишем „zh”, вместо „щ” – “sht”, сложим “а” на мястото на „ъ”? Много просто. Магията се губи. “Kam svetla badnina varvi” вече не ни вълнува, не ни кара да трепваме както преди.

Естествено, че никой не чете художествена литература на шльокавица. Дадох този пример, за да илюстрирам това, което често забравяме – писането на чужда азбука намалява силата на текста и притъпява емоционалното му въздействие. Замислете се колко пъти сте се отказали да четете мнение във форум на второто изречение, защото е написано с латински букви. Четенето е по-бавно и трудно, вашето послание губи своята сила и вниманието на читателя се разфокусира. Не на последно място – изглеждате по-прост и необразован. Сигурно е предразсъдък, но едно мнение, написано с латински букви по всички правила на транслитерацията, ми изглежда много по-недодялано и примитивно и от най-неграмотния коментар на кирилица.

И така, използването на шльокавица кара посланието ви да звучи неубедително. По-лошото е, че честата й употреба, макар и неусетно, води до навлизане на нови норми в книжовна употреба. Спомняте ли си, че адресът на „Голямото четене”, конкурсът на БНТ, който трябваше да възвърне интереса към книгите, бе 4etene.bnt.bg вместо chetene.bnt.bg. Тогава някои изразиха мнение, че щом като е на латиница, няма значение дали е с “4” или с “ch”. Така ли е наистина?

Не се бях замислял сериозно по този въпрос до момента, в който между купчина виртуални зеленчуци, комунистически лозунги и резултати от безсмислени тестове попаднах на следния Фейсбук статус:

„В понеделник от БНТ ми беше наредено да спра да изразявам мнения във Facebook. Оказва се, че всички мои политически мнения са били следени. Днес ми беше заявено, че ми се забранява повече да работя към предаването “Полет над нощта” и да се занимавам със скайп комуникацията със зрители, която бях разработил за продукцията. Коментарите оставям на вас…”

Думите са на Иван Димитров Панов, български публицист и правозащитник, който допреди една седмица работи в предаването на БНТ „Полет над нощта”. Според неговото твърдение, на 26.04.2010 г. му се обаждат от продукцията да спре да изразява мнения в Интернет и Фейсбук и да изтрие всички свои мнения по политически и обществени въпроси. След като не се подчинява на заповедите, на 28.04.2010 г. от продукцията му се обаждат по телефона и му забраняват да ходи повече на работа.

По този повод публикуваме интервюто на Тася Тасева с Иван Димитров.

Миналия понеделник, 26 април, получаваш ултиматум да не поставяш коментари с политическа насоченост в социалната мрежа Фейсбук. Защо?

Отговорът се изразява в самия въпрос и с една дума „Защо?”. В България продължават да се случват неща, които би трябвало да са недопустими в една Демокрация.

Излиза, че твоите коментари са следени. Неудобни са на някого…?

Точно така. Има всички предпоставки и доказателства да се смята, че вече повече от 5 години съм подложен на систематично следене и разработки от страна на властта в София. Новите служби се оказват не по-малко брутални и безскрупулни от старата ДС. Като за реализиция на целите си използват и престъпни структури.

Излиза, че има хора в България, които целенасочено не искат България да прогресира? Те ли пречат на България вече 20 години?

Ако в миналото репресиите са били извършвани само по политически причини, днес те се извършват не само по политически, но и икономически причини. Властимащите се притесняват да не загубят икономическите облаги, които им носи властта и по тази причина са жестоки в разправата си с публицисти, които говорят свободно. В медиите са внедрени хора, които често лъжат по поръчки от МВР и пред които старите служители на държавна сигурност изглеждат безобидни. Изградена е нова ДС, още по-страшна от старата, която не се съобразява със Законите.

Нали всички ние искаме да живеем нормално, да имаме сигурност, работа, добра образователна система, почивка на морето… Толкова ли е трудно?

Колкото и парадоксално да звучи се оказва, че е трудно. Явно определена прослойка в обществото желае само и единствено тя да определя нещата и да се ползва от привилегии.

В сряда ти показаха вратата…
Ще разкажеш ли за случващото се пред друга конкурентна, частна медия?

Вече разказах за случилото се на всички авторитетни, международни правозащитни и журналистически организации. Днес излезе поредният доклад на „ ФРИЙДЪМ ХАУС “, който определя България като страна с относително несвободни медии. Много от българските централни медии са зависими от МВР и манипулират информацията, така че да се търси помощ от тях е често безпредметно.

Можем ли да говорим за медийна мафия в България?

„Медийна мафия” не е най-точното определение. По скоро медиите са пряко зависими от МВР, политически структури и мафията. Сред журналистите се всява страх. На практика им се показва, че неудобните могат безнаказано да бъдат тероризирани, пребивани и даже убивани. Това води до автоцензура, която убива истинската Свобода на словото в България. В различните медийни фирми са внедрени сътрудници на МВР, които получават понякога пари на ръка и за разлика от някогашните сътрудници на ДС не се водят никъде на отчет и са неконтролируеми.

Мислиш ли, че твоите скайп-включвания в предаването подтикваха зрителите да се замислят за своята роля в обществото? Да осъзнават своята значимост, да се изгражда гражданска позиция?

Без съмнение. Аз изградих първата в България успешна скайп система за директни видео връзки със зрителите без никаква цензура и предварителни записи. Зрителите оценяваха това и се чувстваха Свободни граждани.

Смяташ ли да заведеш дело в Страсбург?

Гоненията над мен през последните 5 години преминаха всякакви граници и живея под непрекъснат страх за живота си. Вече имах 2 въоръжени нахлувания на МВР в дома ми. Тези хора са решени на всичко…Прокуратурата отказа на всички инстанции да предприеме действия срещу служителите на МВР, извършващи незаконните деиствия. Имаше дори изискана проверка от ДАНС, която е завършила без резултат срещу МВР. В силовото ведомство действат необезпокоявани хора, които дори ми смениха лични данни в компютърния масив на МВР. Нещо, което успях да докажа чрез Комисията за защита на личните данни. При всяка по-сериозна публикация ме привикват в МВР да давам обяснения. За период от 4 години съм бил привикван над 20 пъти да давам обяснения за какво ли не. Тези хора превърнаха живота ми в Ад. Така, че държавата носи тежка отговорност за това, което се случва и аз ще я дам на съд в Страсбург.

Цялата история на Иван Димитров Панов можете да научите от статията “България - живот под страх”, в която той разказва за постоянните унижения и репресии от страна на МВР, на които е бил подлаган от 1997 г. насам.

Можете да подкрепите Иван Димитров в създадената по случая Фейсбук група.

Орландо Файджес, специалист по история на Русия и професор по история в колежа „Бъркбек” към Лондонския университет, призна, че е бил автор на анонимни ревюта, възхваляващи собствените му творби като „очарователни” и „възвисяващи” и очернящи тези на конкурентите му.

Първите подозрения се появяват преди две седмици, когато историци забелязват ревюта в Амазон, хвалещи книгите на Файджес и атакуващи тези на неговите академични съперници.  В коментари под псевдонимите „орландо-бъркбек” (находчиво съчетание от истинското име на автора и колежа, в който преподава!) и „Историк” (това по се ядва) книгата на Рейчъл Полонски, „Магическият фенер на Молотов”, е наречена „трудна за проследяване”, а „Другари” от Робърт Сървис - „отвратителна”, докато изследването на Файджес „Шепнещите[1]

Един от засегнатите, Робърт Сървис, повдига въпроса пред своите колеги историци и се свързва с Файджес, който му отговаря, че е по-добре двамата да оправят отношенията си преди неговият адвокат Дейвид Прайс да заведе дело за клевета.

На следващия ден на сайта на литературната притурка на в. „Таймс” е публикуван коментар, в който се изказва предположение, „че Орландо Файджес и „орландо-бъркбек” са един и същи човек” и който призовава Файджес да осветли въпроса.

Прайс се свързва с вестника и отрича Файджес да има връзка с ревютата, след което настоява за корекция на коментара, като намеква че в противен случай неговият клиент ще съди изданието за обезщетение.

Само няколко часа по-късно Прайс излиза с ново изявление, в което се твърди, че коментарите са публикувани от съпругата на Файджес, а самият Файджес „е разбрал за тях едва тази вечер”.

Но след седмица на разгорещени коментари и все по-критични заглавия в пресата, на 23 април Файджес признава, че е отговорен за коментарите.

Някои от анонимните коментари, разпространени в мрежата:

Описание от „Историк” на книгата „Магическият фенер на Молотов” от Рейчъл Полански:

„Това е от книгите, за които се питаш защо изобщо е била публикувана… Нейният стил е толкова тежък и претенциозен, така заплетен в литературни алюзии, че е трудно да го следваш и да му се насладиш”.

„Историк” описва „Другари” от Робърт Сървис като „боклук”:

„Тази книга е отвратителна. Лошо написана и скучна за четене… липсват проникновения, заради които си заслужава да изчетем докрай тази отегчителна проза.

Има един автор, който обаче е присърце на същия критичен рецензент: книгата на Орландо Файджес „Шепнещите” е „красива и необходима”.

„Очарователна книга за вътрешния живот на обикновените руснаци… тя ни казва повече за Съветската система от всяка друга книга, която съм чел. Написана красиво, тази хубава и дълбоко вълнуваща история, оставя читателя благоговеещ, смирен, но и възвисен… Файджес се отнася към изпитанията на своите герои с огромно съчувствие и връща към живот тяхната история, благодарение на превъзходните си разказвачески умения. Надявам се, че този автор ще пише завинаги.

Учуди ме, че отвъд почти протоколното споменаване на историческата годишнина в новинарските емисии нямаше никакъв отзвук. Къде бяха обичайните изразители на националната съвест – историци, учители, свещеници, политици? Защо нито една телевизия не отдели половин час от (както непрекъснато ни се внушава) драгоценното си време за разговор по една тема, която, ако бяхме нормално общество, би следвало да е залегнала в най-травматичните и болезнени дълбини на колективната памет?

Да припомним: на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, дейци на Българската комунистическата партия, наставлявани от Коминтерна в Москва, взривяват катедралата „Св. Неделя” (Св. Крал). По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев, убит два дена по-рано от други активисти на комунистите. Атентатът е заклеймен като най-смъртоносният тероистичен акт в света, при който биват убити над 160 души и ранени над 500, между които има жени, деца и военноинвалиди. Само за един миг България загубва повече генерали и полковници, отколкото в четири войни. Този български анти-рекорд е ненадминат до началото на 80-те години, когато взривът на гарата в Болоня отнема повече жертви.

По своя мащаб и драматизъм, тази трагедия не отстъпва на най-отвратителните злодеяния в човешката история. В нея се преплитат фанатичен идеализъм, граничещ с безумие (подбудителите и физическите извършители на атентата изглежда са образовани и интелигентни хора, заслепени от революционната идеология), подлост (генерал Константин Георгиев е убит с цел българският политически и военен елит, начело с цар Борис III, да присъства на погребението му, за да бъде ликвидиран наведнъж), светотатсво (атентатът е извършен в православен храм, по време на литургия) и безмерна жестокост. Тя е неделима от същността на комунистическата идея, въплътена в 45 години управление: да бъде унищожен буржоазният български политически, военен и културен елит.

При все това, атентатът в „Св. Неделя” е сред малко известните епизоди от българската история.  Сигурен съм, че ако излезем на улицата и попитаме хората какво се е случило на 16 април 1925 г. девет от десет души ще започнат да мънкат, да се почесват и да си измислят разни врели-некипели (за да не се изложат) и накрая няма да се сетят нищо. Затова пък всички знаем митологизираните басни за снопа пръчки на хан Кубрат, страшните Крумови закони и тям подобни. И, припомняйки си тези „славни мигове”, се изпълваме с величие и патриотична гордост, че сме българи. И защо не? Илюзиите за далечното минало са удобно бягство от ужасите на по-новата ни история. А най-комфортно е да си част от един народ без памет.