X-R@y са посланици на фондацията за подпомагане на деца с увреждания “И аз мога” / “I Can Too”. Те канят всички желаещи да се включат в общия поход до хижа “Алеко”. Тези, които изберат да дойдат с автомобила си, могат да се присъединят директно към концерт-пикника на поляната пред хижата, който ще започне в 14:30 ч.

Идеята на организаторите е да приканят хората да излязат от големия град и да станат част от едно музикално събитие сред природата. Музикантите се стремят да приобщят и младите хора с увреждания към тази инициатива, като им помогнат да отидат в планината и да се срещнат с техни връстници.

Фестивалът е свободен за всеки, а съпричастните с каузата ще могат да си вземат тениска “I Can Too”, като дарят 10 лева. Събраните средства ще бъдат използвани за изграждане на центъра за деца с аутизъм, който “И аз мога” изгражда в Пловдив.

Графикът за провеждането на събитието е следният:

1. 9:00 часа - всички изпълнители и желаещи да участват в похода до хижа “Алеко” се събират при долната станция на Драгалевския лифт;
2. 10:00 часа - тръгване и изкачване;
3. 11:00-11:30 часа - стигане до “БАй Кръстьо” (междинна станция на Драгалевския лифт);
4. 12:00 часа - потегляне към хижа “Алеко” (пристигане около 13.30-14.00 часа);
5. 13:00 часа - желаещите могат да изслушат лекция за историята и значението на природен парк Витоша, организирана от Паркова дирекция на парка.
6. 14:30 часа - начало на фестивала;
7. 17:00 часа - край на фестивала.

Пътуването може да се осъществи чрез:

1. Драгалевския лифт (до него се стига с автобус 93 от кв. Хладилника)
2. Симеоновския лифт (до него се стига с автобуси 122 и 111 от кв. Хладилника)
3. С личен автомобил или автобус 66 до хижа “Алеко”.

Участници:

Женски хор при Ансамбъл „Пирин” – Благоевград с диригент Йоланта Лазарова
Евгения Колева (сопран) и Теодора Димитрова (пиано)
Дуо Росица Бояджиева (флейта) и Николай Темнисков (туба)
Елена Божкова и Полина Паунова (вокали)
Мария Кауфман (флейта)
Проф. Димитрина Кауфман
Александър Нушев (китара)
Перкусионен състав с ръководител Йордан Владев - участват: Виктор Владев, Крум Атанасов и Йордан Владев
Мъжка вокална група - Любомир Ангелов, Руслан Петров и Саркис Артинян

Програма:

Творби от Николай Кауфман

- Две ешкеназки песнички за сопран и пиано
- Сюита за флейта и туба
- Песни за женски народен хор:
1.”Седи Донка”
2.”Две припевки от Северозападна България”
- “Я дойди, либе, я дойди”
- “Църне трънке капею”
3.”Малка турлашка козарска песничка”
4.”Шопски диптих”
- “Леле, мале, що ме глава боли”
- “Калугерине”
5.”Я си ма дайте дено си галям” /старинен двуглас от с.Неделино/
6.”Йо игра оро”
7.”Пиринска сватба”
8.”Трендафилчето”

Музикален поздрав към юбиляра:

Из проекта “Диви гласове”, вдъхновен от творби на Н.Кауфман
Аранжимент: Александър Нушев, Мария Кауфман и проф.Димитрина Кауфман
1. “Дуда е болна легнала”
2. “Оплакване”
3. “Оро”
за флейта, две народни певици, електрическа китара, перкусиии, мъжка вокална група и програминг

Прибирах се след вечер на по бира с приятели, най-невинно и нищо неподозиращ. Не щеш ли, в градинката на Кристал минах край човек, който лежеше по гръб на алеята, подпрян на един лакът и протегнал другата си ръка към мен. Първоначално си помислих, че е поредният пияница, който се е напоркал до козирката. Помогнах му да се изправи. Не можеше да се задържи сам на краката си за повече от пет секунди. Опитваше се да ми каже нещо, но нищо не му се разбираше. Изглеждаше потресаващо зле. Впоследствие се оказа, че е клошар (за което се досетих и в началото) и наркоман. Не беше пил алкохол. Лъхна ми в лицето, за да го докаже. Исках да се обадя на Бърза помощ, но телефонът ми беше спрян заради неплатена сметка. Едва по-късно се сетих, че спешните номера са достъпни винаги.

Заведох човека до тротоара на Раковска, сложих го да седне върху една празна будка за вестници и помолих двама таксиметрови шофьори, които си говореха на стоянката пред мен, да се обадят на “Бърза помощ”. Направиха го през номер 112. Казаха, че отсреща са приели сигнала. Помотаха се още малко, но не след дълго напуснаха стоянката, без да имат клиенти – далеч от проблема. Все пак хората направиха усилие да помогнат, трябва да им го призная.

Оттук се почна безкрайното чакане на линейка. Междувременно отнякъде се появиха трима юнаци с вид на клошари. Оказа се, че познават моя нов приятел. Наричаха го Рони. От тях разбрах, че бил наркоман, при това от двайсет години. Вместо наркотици обаче взимал Ривотрил, което, по техните думи, било дори по-лошо. След кратка проверка в интернет се оказа, че Ривотрил е успокоително лекарство, което се предписва при паническо разстройство в комбинация с антидепресанти. При превишаване на дозировката може да има пристрастяващ ефект. Възможно е да бъркам някъде в обяснението, все пак не съм лекар.

Според аверите на Рони майка му го “друсала” с лекарството. Жена му също била наркоманка и починала. Грозна история, откъдето и да я погледнеш. Рони се опита да ме убеди да го заведа до тях, без да чакам линейката. Сред многото нечленоразделни звуци долових, че няколко часа по-рано някой също е викал линейка, но такава не дошла. Е аз се запънах като магаре на мост и реших, че този път лекарите трябва да дойдат. Човекът не можеше да направи и две крачки сам. Не можех да го оставя без медицинска помощ.

Линейката обаче никаква я нямаше – вече двайсет минути. Цялата сцена се разиграваше на едно от най-оживените места в нощна София в петък вечер – на Раковска, до градинката на Кристал, пред бар “Марайа” и в съседство с лъскав суши-ресторант. Имах предостатъчно време да понаблюдавам нощния живот в столицата – безбройни групички от младежи, посръбващи бирички или други напитки, девойки, издокарани като за участие в промоция на порнофилм (не, че възразявам де) и един клошар с изпито лице и падащи гащи (панталон, слава Богу), облегнал се на будката за вестници. А, забравих да отбележа, че аверчетата на Рони го зарязаха със заръката да спре да се друса и поръчението към мен да чакам линейката. Дали не се намирах в ролята на най-големия балък? Със сигурност, но бях решил да оставя моя човек едва когато дойде линейката.

Внезапно ми присветна, че дори телефонът ми да е спрян, би трябвало да мога да звъня на спешни номера. Така и се оказа. Обадих се на 112 и попитах какво става с линейката за градинката на Кристал, която бяха поръчали таксиджиите. Отговориха ми, че е изпратен сигнал до “Бърза помощ” (каквото и да пише в учебника по българска граматика, знайте от мен, че “Бърза помощ” трябва да се пише винаги в кавички). Звъннах и на номер 150. Диспечерката ме попита отново за адреса (явно “на Раковска, до градинката на Кристал” е било прекалено сложно обяснение) и обеща, че ще пристигне линейка. Попитах я след колко време ще стане това и тя почти ми се скара: “Когато е готов екипът, имайте търпение! Изчакайте пет минути!”.

Е хубаво. Изчаках пет минути. Изчаках и още двайсет. От първия сигнал до така наречената “Бърза помощ” бяха изминали вече над 40 минути. Ако Рони беше в по-критично състояние, досега можеше да е умрял и да е възкръснал два пъти. Предполагам не сте изненадани. Не, че на около половин километър нагоре по Раковска не се намира Първа градска болница, от която линейка може да пристигне буквално за три минути, особено при ненатоварения нощен трафик.

В крайна сметка линейката най-сетне пристигна. Спря на отсрещната страна на улицата. Нямаше нито светлини, нито сирена. Хората в нея явно не ни виждаха, макар че им махах да обърнат. Е, щом Мохамед нямаше да отиде при планината, планината щеше да отиде при Мохамед. Хванах моя нов приятел под мишница и го преведох през улицата. Отново помахах на линейката. Този път хората ме видяха и подкараха към нас. Помислих си, че ще ни подминат и ще спрат, за да качим Рони. Да бе! Микробусът профуча с мръсна газ и се скри след светофара. Е в този момент много ми се искаше да имам гранатомет.

Един младеж се поинтересува какъв е случаят. Обясних му накратко и той коментира, че лекарите явно си го знаят Рони и затова са си тръгнали. Дори не слязоха от линейката, за да попитат какво става! Щом е клошар и наркоман, животът му не струва пукнат грош. В случай, че сте забравили, което, предвид абсурдната действителност, в която живеем, е напълно възможно, “Бърза помощ” е длъжна да оказва помощ на всеки, за когото бъде подаден сигнал. Съжалявам за клишето, но в нормалните държави това е така и на практика, а не само на хартия. Добре дошли в България – страната, в която лекарите ще ви оставят да пукнете като куче на улицата!

Опитах се да се свържа с номер 150 пет пъти подред – резултатът беше: “Временно няма връзка с този номер” и “В момента всички оператори са заети” – в рамките на цели 5 минути! Какво да се прави, Рони мучеше, че иска да го заведа до тях. След като медицинският екип отказа да му помогне, трябваше да направя каквото ми е по силите. Поведох го към ъгъла на Раковска и Славянска, където трябваше да се намира неговата обител. Завихме наляво и се озовахме пред желязна дворна врата, заключена с катинар. До нея имаше врата на гараж, залостена с резе. Рони се опита да бръкне през тясната цепнатина и да го отмести, но реших да го отменя. И ето ме как влизам с взлом в… една от най-мизерните кочини, които съм виждал. Дворът беше затрупан с боклуци, а в края му се издигаше висока, ако не се лъжа триетажна къща с изпотрошени прозорци и врати, която някога е била доста представителна. Сега изглеждаше точно като това, което си и беше – свърталище на наркомани. Към входната врата някога бяха водили стъпала, но сега те бяха разрушени и трябваше да повдигна Рони до площадката, която ми стигаше до гърдите. Споменах ли, че панталонът му час по час се смъкваше и трябваше да му напомням да си го вдигне?

Отвътре къщата изглеждаше по-зле и от двора. Потрошени стъкла и боклуци, в които предпочетох да не се вглеждам, бяха затрупали целия под. Оказа се, че “стаята” на Рони се намира на втория етаж. Тъкмо бях започнал да си мисля, че минавам твърде тънко. Никак не беше лесно да го кача по разбитите стълби без парапет. Както и да е, дотътрих го до помещението, в което явно обикновено спи и го сложих да седне. Той се опита да повика по име двама свои приятели – аз също им викнах, но явно ги нямаше. Няколко прозорци от съседните кооперации светеха към вътрешния двор, а отнякъде долиташе “Не падайте духом, поручик Галицин!”. Не драматизирам, наистина звучеше това.

Както и да е – приятелите на Рони явно нямаше да се появят скоро. Попитах го дали е добре, дали ще го намери някой и дали ще се оправи, ако го оставя. Той отговори утвърдително. Усетих се, че казах голяма глупост, а именно: “Чао, човек и спри тия наркотици!”. Не, че е глупост само по себе си, но да го разправяш на наркоман от 20 години… Той изломоти едно “Мерси” и се сбогувахме.

И така – каква е поуката от тази история? Сигурен съм, че не е само една. Няма да изпадам в баналности и да обяснявам, че наркотиците (или лекарствата в големи количества) са зло. Погледнете Рони и преценете сами! Няма да се спирам за дълго и на това, че когато закъсате, често пъти е по-добре да разчитате на случайни хора, отколкото на приятели. Важното е, че ако се осланяте на “Бърза помощ”, значи сериозно сте загазили. Още един извод. Скъпи читатели, вашият живот не струва. Това, което си заслужава “Бърза помощ” да спаси, е портфейлът ви. Добре дошли в джунглата! При спешен случай наберете номер 150! Бог да ви е на помощ!

Обианг определено е политик, на когото могат да завидят дори всепризнати народни любимци като Силвио Берлускони и Бойко Борисов. Той успя да се задържи на власт цели 30 години, благодарение на изключително демократичната изборна процедура в африканската страна, в която президентски избори се провеждат през краткия интервал от… седем години. Редно е да споменем и достойния за похвала начин, по който се осъществава преходът на властта в тази удивителна държава. Добре де, такъв преход всъщност се е осъществявал само веднъж след 1968 г., когато страната получава независимост от колониалния си гоподар - Испания. През 1979 г. Теодоро Обианг Нгема отнема властта чрез военен преврат от чичо си Франсиско Масиас Нгуема, задържал се на държавното кормило скромните 11 години и обявил се през 1972 г. за пожизнен президент.

Чудех се дали си заслужава, но хайде, от мен да мине - ще отбележа незначителната подробност, че от 1993 г. опозицията редовно вдига пушилка, че резултатите били подправяни. Странно предположение, наистина. На мен не би ми хрумнало.

Едва ли изненадвам някого с гореизложените констатации. Това е може би най-характерната картина за Африка, в която тираничните режими процъфтяват или защото в съответните страни са открити ценни природни ресурси (петрол, диаманти), или защото нямат такива и на никой не му се занимава с тях.

Екваториална Гвинея е от първите. Тя е третият най-голям производител на петрол в Африка, по данни на Би Би Си. Въпреки това населението й е едно от най-бедните в Африка. Но какво значение има това - на хората там не им трябват богатства - те си имат дива природа, огромно звездно небе, в по-добрите дни къшей хляб и, разбира се, президент, когото да боготворят, докато гадните правозащитни организации като “Хюман райтс уоч” бълват змии и гущери срещу изстъпленията на режима. Какво му трябва на човек? Небето, звездите и чашка кафе.

Но ако вие, скъпи читатели, все пак сте от алчната порода, която иска да се ползва от облагите от продажбата на националните богатства, мога да ви препоръчам един добър начин да си осигурите царски живот. Отидете в някоя богата на петрол африканска държава, създайте си вярна лична армия (ако можете), свалете гадния тиранин и заемете мястото му! Побързайте да сключите няколко неизгодни за вашата нова родина договори за продажба на черното злато и приберете огромните комисионни от големите петролни компании! Търсете компании, които поддържат тесни връзки с правителствата на блюстители на демокрацията като САЩ и Великобритания, и няма да си имате проблеми с чуждестранния натиск. Най-голямото предизвикателство пред вас ще бъде да се задържите на власт и да не позволите на завистниците да ви свалят с военен преврат. Гледайте все пак да не изпадате в крайности и не избивайте милиони от собственото си население, ако не се налага. Не, че някой ще ви спре, но може от Запад да ви смъмрят и в крайна сметка да дадат едно рамо (да се разбира автомат) на конкуренцията. Единственото друго неудобство на живота, който ви предлагам, е, че ще трябва да живеете в невиждан разкош, но заобиколени от въпиюща мизерия, а това понякога се отразява зле на храносмилането. Затова, ако имате деликатен стомах, по-добре си стойте вкъщи!

Това е значителен завой в политиката на Индия, която досега отказваше да се ангажира с конкретни стойности за емисиите на парникови газове, които възнамерява да отделя. Анализатори обаче отбелязват, че в действителност, въпреки намаляването на интензитета, абсолютната стойност на въглеродните емисии може да се увеличи, но с по-ниски темпове.

Министърът подчерта, че посочените от него цели са само вътрешнополитическо обешание и не обвързват законово Индия. Те ще бъдат постигнати с помощта на мерки като технологията “чисти въглища” в електроцентралите, повишаване на критериите за вредните емисии на автомобилите и подобряване на стандартите в тяхното производство.

“Индия носи не към света, а към себе си отговорността да се отнесе сериозно към климатичните промени”, заяви Рамеш. “Промяната в климата е от огромно значение за нашата страна”, каза още той и добави, че Индия е най-уязвимата страна в света от ефекта на глобалното затопляне.

Във връзка с планираното ниво на вредните емисии министърът заяви: “В Копенхаген, ако успеем да сключим споразумение [...] имаме готовност да направим дори повече от това”.

Миналата седмица Китай също обяви намерението си да намали до 2020 г. интензитета на въглеродните си емисии с до 45% в сравнение с нивото от 2005 година. Подобно на случая с Индия обаче това също означава увеличаване на емисиите, но с по-ниско темпо.

На 23 август 1939 г. в Москва външните министри на Германия и СССР Йоахим фон Рибентроп и Вячеслав Молотов подписват пакт за ненападение, благодарение на който Германия си подсигурява гърба на изток, за да може спокойно да води война на запад срещу Франция и Великобритания. Договорът предвижда Германия да окупира западната половина на Полша, а СССР да присъедини необезпокоявано източната половина, заедно с Литва, Латвия и Естония и част от Румъния (Буковина и Бесарабия).

Новата външнополитическа ситуация налага промяна в германската реторика по отношение на руснаците. Руските комунисти стават „руски народ”, а юдео-болшевизмът вече е „еврейска плутокрация”.

На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша, а два дни по-късно Великобритания и Франция й обявяват война. Започва най-големият военен конфликт в човешката история. След като Германия окупира „своята” част от Полша, на 17 септември съветските войски навлизат в източната част на страната. Полският суверенитет е унищожен за четвърти път от могъщите съседни държави.

До есента на 1940 г. германската военна машина прегазва Западна Европа. Окупирана е северната част на Франция, а в южната е поставено марионетното правителство на маршал Петен. Германските войски контролират още Белгия, Холандия, Люксембург, Дания, Норвегия, Западна Полша, и Бохемия. На 27 септември 1940 г. в Берлин е подписан Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония, а до месец март на следващата година към силите на Оста се присъединяват Румъния, Унгария, Словакия и България. На територията на тези държави живее многомилионно еврейско население.

Геополитическата доктрина на нацистка Германия се основава до голяма степен на теорията на Карл Хаусхофер, според която за своето развитие “германската господстваща раса” се нуждае от „Lebensraum” – жизнено пространство. Едно от средствата за неговото придобиване е териториалната експанзия и заселването на новопридобитите територии с германци, а другото – изтласкването от германските земи на другите народности или поставянето им в подчинено положение и пълната им денационализация. За евреите, обаче, не се предвижда нито прогонване, нито заробване. Те трябва да бъдат унищожени. Избухването на войната улеснява тази задача, както с обичайното за период на военни действия информационно затъмнение, така и поради факта, че Германия вече не е длъжна да се съобразява с реакциите на другите държави. Започва нов етап на Холокоста.

По време на войната методичното, прецизно организирано и координирано унищожение на евреите измества дотогавашната практика на спорадични погроми. Евреите във всички окупирани страни стават обект на преследване и са предвидени за депортиране в изграждащите се нови и нови гета, концентрационни трудови лагери и фабрики на смъртта. Най-жестоките удари на нацисткия режим падат върху полските евреи. В хода на войната в Полша са изградени множество лагери на смъртта, по-известните от които са Аушвиц (Освиенцим), разширен в системата от лагери Аушвиц-Биркенау, Треблинка, Белзец, Собибор, Майданек, Кулмхоф-Хлемно, както и множество трудови лагери, центрове за задържане и разпределителни пунктове. Условията за живот във всички тях са ужасяващи. Затворниците са принудени да работят често по 20 часа на денонощие, настанени са в претъпкани помещения, хигиената е изключително лоша, дажбите от храна – крайно недостатъчни, върлуват болести, а към всичко това се прибавя постоянният тормоз и издевателства на пазачите, произволните мъчения, унижения и убийства и чудовищните медицински опити с живи хора на германски лекари като Йозеф Менгеле и Зигмунд Рашер. Въпреки че не във всички лагери се извършва умишлено масово изтребление на затворници, стотици хиляди хора намират смъртта си в тях.

Веднага след окупацията всички полски евреи над 10-годишна възраст са задължени да носят жълтата Давидова звезда върху дрехите си. Преди да бъдат изпратени в лагерите, срещу евреите в окупираните страни се прилагат същите репресивни мерки, като към тези в Германия.

На 22 юни 1941 г. Хитлер привежда в действия плана „Барбароса” и германските войски нахлуват в Съветския съюз. Открит е нов източен фронт (който ще струва на германците победата във войната) срещу могъщ враг. Отново се връщат в употреба термините „юдео-болшевизъм” и „еврейско-болшевишка Русия”. Всеобщата омраза към евреите отново е подхранена от асоциирането им с врага от изток.

Първоначално устремът на германската армия е неудържим, но постепенно съветските войски успяват да се организират в защита. Напредването на германските сили се забавя. В края на 1942 г. Червената армия спира настъплението на Вермахта към Москва и принуждава германците да заемат отбранителна позиция.

Затягането на войната със Съветския съюз кара германското ръководство да ускори процеса на разрешаване на еврейския проблем. На 20 януари 1942 г. в Берлинското предградие Ванзее се провежда конференция на 15 висши правителствени служители, председателствана от обергрупенфюрера от SS и помощник на Химлер, Райнхард Хайдрих. Сред присъстващите е и Адолф Айхман, който след това ще се заеме ревностно с организирането на депортациите на европейските евреи. На заседанията се взема решение за депортиране на германските евреи на изток и за „окончателно разрешаване” на еврейския въпрос. В текстовете на протоколите от конференцията не е дадено обяснение на този термин и не се споменава нищо за физическо ликвидиране на евреите. Съгласно изричните писмени източници може да се предположи, че под „крайно решение” се разбира и депортирането на евреите на изток, където да бъдат използвани като робска работна сила. До лятото на 1941 г. събитията оправдават това тълкуване. Полски територии се прочистват от евреи и поляци и се заселват от германци. Депортациите до този момент обикновено не означават смърт. В хода на войната обаче това се променя. Със забавянето на настъплението в СССР антиеврейските мерки се втвърдяват. Забранява се емиграцията. През октомври 1941 г. 20 000 германски евреи са извозени с влакове към пренаселеното гето в Лодз.

Докато германските войски се сражават срещу Червената армия, в тила им действат наказателни отряди на SS – “Einsatzgruppen” – под командването на Райнхард Хайдрих, които извършват масови убийства на евреи, поляци и руски военнопленници. Според Раул Хилберг в периода от 15 октомври до 12 декември на 1941 г, четирите айнзацгрупи „A”, “B”, “C” и “D” са избили около 300 000 евреи. На 29 и 30 септември 1941 г, айнзацгрупа „C” поставя абсолютен рекорд за ефективност, пред който отстъпват дори газовите камери в Аушвиц. Само за 36 часа в дефилето край Бабий Яр, близо до Киев, групата избива 33 771 евреи. При този тип изтребление жертвите обикновено сами копаят траповете, в които ще бъдат хвърлени телата им, след което са застрелвани в гърба. Те наблюдават как войниците от SS несмутимо и методично изтребват техните другари, и безпомощно очакват своята участ. В лагерите на смъртта унищожаването на затворниците обикновено става в камери, в които наведнъж могат да се обгазят до 2000 души с въглероден моноксид, или с отровния газ „Циклон-Б”. Използват се и подвижни газови камери, монтирани във фургони, които се пълнят с изгорелите газове от ауспуха. Отчаянието обхваща подвластните на нацизма евреи. В дневниците си професор Виктор Клемперер пише, че от началото на депортациите до юли 1942 г. в Берлин са се самоубили над 2000 евреи.

Освен германските евреи и тези от окупираните територии, към концлагерите се изпращат и евреите от съюзните на германия страни, като само България успява да спаси своите евреи, но не и тези от окупираните земи в Гърция и Югославия. Съгласно заповед от 1942 г. лагерите на територията на Германия трябва да се „прочистят” от останалите в тях 2000 евреи. Последните са изпратени в Аушвиц. През 1944 г. властите променят решението си и голяма част от евреите са върнати в Бухенвалд и Дахау, за да работят в оръжейната промишленост.

Един от междинните етапи по пътя към масовото унищожение в Аушвиц-Биркенау е гетото в Терезиенщат (Терезин), на 55 км от Прага. Тук са затворени възрастни германски евреи, еврейски войници от Първата световна война и техните семейства, хората с частичен еврейски произход, които според нюрнбергските закони са третирани като евреи, еврейски съпрузи от разтрогнати „смесени бракове” и евреи от Протектората на Бохемия и Моравия. На 8 септември 1943 г. започва депортиране на затворници от Терезиенщат. Около 18 000 мъже и жени са прехвърлени в „семейния лагер” - отделен сектор на Биркенау. Там те временно се радват на учудващо поносимо отношение. Семействата не са разделени, запазват багажа си и цивилните си дрехи. Към гетото се създават училище и детска градина.

Всичко това, разбира се, не се прави от топли чувства към евреите. Целта на нацистите е да „замажат очите” на международната общност, която е обезпокоена от сведенията за зверствата в концлагерите, а тъй като по това време Германия вече изпитва сериозни затруднения на бойните полета, мнението на държавите от антихитлеристката коалиция може да се окаже от сериозно значение, в случай, че Германия загуби войната.

Евреите в Терезиенщат се радват на поносим живот в про¬дължение на около шест месеца, докато западните комисии констатират, че условията в гетото са приемливи, след което през март и юли 1944 г. почти всички затворници са избити, а около 3 000 са прехвърлени в друг лагер.

В резултат на депортациите на изток в началото на 1942 г. броят на евреите в Германия е спаднал до 131 800 души, а в Австрия на 43 700. След конференцията във Ванзее германските и австрийските евреи са изпратени на няколко вълни към лагерите на смъртта в окупираните части на СССР и в Полша (Хлемно, Собибор, Треблинка, Белзек, Аушвиц) и към Терезиенщат, на територията на бивша Чехословакия.

На 27 май 1942 г. бойци от чешката съпротива нападат и взривяват колата на Райнхард Хайдрих, който умира след четири дни в болница в Прага. Нацистите отвръщат на организирания в Лондон атентат, като арестуват 500 берлински евреи и заплашват, че при всеки опит за бунт ще убиват по 100-150 от тях. Когато на 4 юни Хайдрих умира, те изпълняват заканата си и застрелват 152-ма евреи. Междувременно частите на SS ликвидират атентаторите, укриващи се в криптата на църква в Прага. Убийството на Хайдрих предизвиква още много нацистки изстъпления срещу чехите и евреите.

Равносметката само за избитите от нацистите германски евреи е ужасяваща. Според известния изследовател на Холокоста Мартин Гилбърт, по време на войната жертви на режима са станали около 160 000 германски евреи. Най-малко 38 574 от тях са намерили смъртта си в Аушвиц – концлагерът, в който са избити най-много хора. Според най-новите изчисления след 1939 г. са ликвидирани около 250 000 германски евреи – половината от общия брой на евреите в Германия през 1933 г.

Парадоксален е фактът, че колкото по-ясно започва да се вижда, че Германия губи войната, толкова по-интензивно нацистите унищожават евреи, вероятно опасявайки се, че ако не ги изтребят бързо, съюзниците може да ги спасят. Почти до края на войната машината за пропаганда бълва антисемитски послания и гради враждебния образ на евреина. Продължават да се издават дискриминационни закони за малкото останали недепортирани евреи. Приема се закон, според който имуществото на починалия еврейски съпруг се предава на държавата. Депортацията към лагерите се извършва на пълни обороти.

До капитулацията на Германия вечерта на 8 май 1945 г. нацисткият режим успява да унищожи колосален брой човешки животи. Сред изследователите на епохата се водят спорове за броя на избитите евреи, цигани, хомосексуалисти, военнопленници, политически врагове, хора с умствени и физически недъзи и други „вражески” групи. Според последните проучвания само в комплекса Аушвиц-Биркенау са убити около 1 000 000 евреи, между 70 и 75 000 поляци, 21 000 цигани, 15 000 съветски военнопленници и около 15 000 чехи, руснаци, украинци, белоруси, югославяни, французи, германци, австрийци и други. Според обявените непосредствено след войната данни, нацистите са унищожили около 6 000 000 евреи. По-новите проучвания показват тенденция към намаляване бройката, но е факт, че хитлеристкият режим умишлено изтребва умопомрачителен брой хора, като поставя немислим дотогава зловещ рекорд, който за съжаление скоро след това ще бъде „подобрен” от режима на Сталин. Голяма част от нацистките военнопрестъпници са осъдени от Нюрнбергския трибунал, заседавал от 20 ноември 1945 г. до 31 август 1946 г. или от други трибунали. Някои, като Хитлер и Гьобелс, се самоубиват, а други се изплъзват от справедливостта и доживяват до дълбока старост. Делото на нацистите, обаче, оставя в световната колективна памет неизличим спомен за злините, които може да причини един човеконенавистнически режим и за ужасните престъпления, които човечеството е способно да извърши, когато постави някоя ценност над хуманизма и естественото право на живот и достойно съществуване.

________________________________

Използвани материали:
Дора Калчева – Холокостът в Третия райх и неговите съюзници – 2008
Paul Johnson – A History of the Jews – 1988
Христина Мирчева – Съвременна история – 1999
http://ushmm.org - United States Holocaust Memorial Museum
http://genocidewatch.org - Genocide Watch
http://thirdreich.boinaslava.net - уебсайт, посветен на историята на Третия райх

Първият от тях – „Законът за предпазване на германската кръв и германската чест” – забранява браковете и извънбрачните връзки между евреи и германски граждани. Евреите вече нямат право да назначават на работа в домовете си германки под 45-годишна възраст. Те губят и правото да издигат националното знаме. Този закон за първи път изрично разделя германското население на „германци” и „евреи”, като последните вече се назовават конкретно, а не с неясното понятие „неарийци”. За евреи се считат всички лица с поне един прародител евреин. Самоопределението и вероизповеданието не са от значение.

Вторият „Закон за германското гражданство” лишава евреите от всички граждански и политически права. Той въвежда две паралелни категории – граждани и поданици на Германия, като евреите са включени във втората група. С този юридически абсурд се осъществява част от формулираната още през 1920 г. програма на нацистите.

С приемането на Нюрнбергските закони ръцете на властите са развързани и те се залавят усърдно със засилването на дискриминацията. На много обществени места се забранява достъпът на евреи, все по-често се появяват надписи с обидно антиеврейско съдържание. След 1935 г. са издадени над 400 антисемитски закона. До есента на 1938 г. икономическата сила на еврейската общност е унищожена. Германската икономика отново е силна, а армията е възстановена и превъоръжена. Над 200 000 евреи вече са напуснали Третия райх, но с „Аншлуса” на Австрия през март 1938 г. на германската юрисдикция се подчиняват още толкова. Само в Австрия от 12 до 31 март се самоубиват 500 евреи.

В края на 1938 г. в границите на Третия райх живеят около 425 000 евреи. Учудващо е, че при тези масови и явни репресии, които не вещаят нищо добро, толкова много представители на „низшата раса” остават в Германия, вместо да емигрират, за да спасят живота си. Причините за това са комплексни. От една страна се очаква, че съседните на Германия държави ще бъдат окупирани в предстоящата война, за която никой, освен може би британският премиер Невил Чембърлейн, не се съмнява, че ще избухне. Също така много евреи нямат възможност или смелост да заминат поради старост или липса на средства. Те се опасяват от трудностите на живота в чужбина, където ще се наложи да започнат развитието си от нулата, а за много от тях представлява затруднение фактът, че говорят единствено немски език. Не бива да се подценява и неоснователният оптимизъм и заблудата, че нацистките репресии са временно явление. С тяхното засилване, обаче, доводите в ползва на оставането в Германия започват бързо да отпадат.

На 17 август 1938 г. е нацистите издават списък с 185 мъжки и 91 женски имена, с които евреите могат да кръщават своите деца. Вече родените еврейски мъже, от чиито имена не личи техният произход, се задължават да прибавят към името си „Израел”, а жените „Сара”. На евреите методично се отнема от възможността за съществуване. На 6 юли 1938 г. Нацистите им забраняват да се занимават с търговия, а на 25 юли – и с медицина. На 27 септември на евреите се забранява да заемат всякакви официални длъжности. На 3 декември е приет закон за принудително „арианизиране” на всякакъв еврейски бизнес. Постепенно на евреите се отнема възможността да се издържат със своя труд, което ги принуждава да оцеляват, като продават имуществото си и се подпомагат взаимно, а това е само временно решение. Отменят се и техните пенсии. Вече става очевидно, че властта цели тяхното физическо унищожение. Еврейските съвети усилено препоръчват спасение чрез емиграция. През лятото на 1938 г. в Германия вече действат концентрационните лагери Дахау, Бухенвалд, Захсенхаузен и Берлин-Марцан, като в първите три са изпращани евреи.

На 29 септември 1938 г. Великобритания, Франция и Италия подписват в Мюнхен споразумение с Германия, с което позволяват на Хитлер да окупира Судетската област от Чехословакия. Британският премиер Невил Чембърлейн е особено горд с това свое дипломатическо „постижение”, което според него гарантира мира в Европа. Всъщност то представлява едно отстъпление пред агресора, което засилва неговата самоувереност. По време на Нюрнбергския процес през 1947 г. генерал Кайтел признава, че ако в Мюнхен Великобритания и Франция бяха застанали твърдо в подкрепа на Чехословакия, Германия не би посмяла да окупира Судетската област, тъй като по това време не е разполагала с достатъчна военна мощ. Целта на споразумението е била да се спечели време за превъоръжаването на Вермахта. През март 1939 г. Германия окупира Бохемия и принуждава Словакия да обяви независимост, като по този начин слага край на суверенитета на Чехословакия.

Скоро след Мюнхенската спогодба, на 28 октомври, нацистите арестуват 18 000 евреи с полско гражданство, и ги прогонват към Полша, която отказва да ги приеме. Те са оставени в “ничията земя” на полската граница за няколко месеца. Хирш Грюншпан, студент в Париж, чието семейство е сред прогонените, научава за страданията на своите близки и решава да отмъсти. На 7 ноември той прострелва третия секретар на германското посолство в Париж Ернст фон Рат, който умира от раните си два дни по-късно.

Същата нощ на 9-и срещу 10-и ноември, нацистите отговарят с повсеместни погроми из цялата страна. Полицията и силите SS (Schutzstaffel – отряди за защита) изпочупват витрините на над 7000 еврейски магазини (заради което нощта остава в историята като „Кристална”), изгорени са 191 синагоги и са убити 91 евреи. През следващите няколко дни близо 11 000 евреи от Южна Германия и Австрия са арестувани и изпратени в първия германски концлагер Дахау, 9845 евреи от Централна Германия в Бухенвалд, а около 9000 от Прусия и балтийското крайбрежие – в Захсенхаузен. Повечето от тях са освободени след няколко месеца, но около 1000 души загиват в резултат на мъчения, нечовешко отношение и условия на живот, и произвол в лагерите, които все още не функционират като фабрики на смъртта. Освен всичко това, еврейската общност е задължена да плати обезщетение от един милиард марки заради размириците. Всъщност основната част от парите е изплатена от застрахователни компании.

Този акт на произвол създава известни главоболия на нацистите, тъй като много евреи завеждат дела за нанесени щети и за убийства, а четирима членове на НСГРП са изключени от партията заради изнасилване на еврейски жени. Въведено е разграничение между престъпленията, извършени от „идеалистични” и от „егоистични” подбуди. Погромът се оказва непопулярен не само в чужбина, но и сред германското общество. Това принуждава Хитлер да промени тактиката. Той прехвърля почти изцяло изпълнителните правомощия за политиката на насилие срещу евреите от Гьобелс (който продължава да разпространява антисемитска пропаганда) към Хайнрих Химлер и нацистката тайна полиция – Гестапо. Също както преди, безредиците са използвани като претекст за законови репресии срещу евреите. Този път, обаче, процесът е силно бюрократизиран. Всеки ход е внимателно премислян от опитни чиновници, а не само от партийни теоретици. Според един от водещите изследователи на Холокоста, Раул Хилберг, именно тази бюрократичност е дала възможност насилието срещу евреите да придобие огромни мащаби и да прерасне в геноцид.

____________________________________
Към пета част
____________________________________

Използвани материали:
Дора Калчева – Холокостът в Третия райх и неговите съюзници – 2008
Paul Johnson – A History of the Jews – 1988
Христина Мирчева – Съвременна история – 1999
http://ushmm.org - United States Holocaust Memorial Museum
http://genocidewatch.org - Genocide Watch
http://thirdreich.boinaslava.net - уебсайт, посветен на историята на Третия райх

Нацистите комбинират германския ултранационализъм с ирационални расови теории, като за да придадат достоверност на последните, те впрягат цялата германска научна мисъл в кампания за доказване на антропологическите различия между германците и останалите народности и раси, като славяни, цигани, чернокожи и евреи, и класифицирането на последните като „подчовеци” („Untermenschen”). Те са поставени на най-ниското стъпало в йерархията на „расите”. За тази цел нацисткият режим впряга евгениката (социална философия и наука за подобряването на човешките наследствени белези чрез различни форми на вмешателство) и я насочва по нов път. Прославената германска академична школа бива подчинена на човекоомразна идеология и се заема да „докаже” по псевдонаучен път достоверността на нацистките теории за превъзходството на германската арийска „раса” над останалите и необходимостта тя да бъде пречистена от всякакви чужди елементи, особено от опасната еврейска „зараза”. Започват антропологически, биологически и психологически изследвания на евреите, за да се установят техни характерни черти, които ги отличават от арийската „раса”, и които, представени в достатъчно отблъскваща светлина, трябва да послужат за доказателство на нацистките теории и за подсилване на неприязънта на германското общество към евреите. Резултатите от тези изследвания се популяризират, за да може всеки германец да различи кой е евреин и кой не. Значителен принос за изграждането на гротескния образ на евреина имат редовно поместваните в „Der Stürmer” материали и карикатури.

Още от самото идване на нацистите на власт на 30 януари 1933 г. започват да се водят прилежни списъци на евреите, живеещи на територията на Германия. Нападенията срещу евреи, които дотогава имат стихиен характер и са израз на внезапни изблици на омраза, вече се редуват с внимателно планирани от властта акции, основани на трезвата преценка за ползата, която ще бъде извлечена от тях. На 1 април 1933 г. е извършена първата организирана от държавата атака срещу евреите, известна като „деня на бойкота”. Пред вратите на еврейските магазини се подреждат щурмоваци от SA, които не позволяват на клиентите да влязат в тях, а по стените са закачени лозунги „Не пазарувайте от евреи!”, „Евреите са нашето нещастие!”, „Смърт на Юда!” и др.

Акцията предизвиква гневни реакции по света, но вместо да укротят нацистките власти, те са използвани от тяхната пропаганда като доказателство за съществуването на световен еврейски заговор.

Този първи акт на Холокоста недвусмислено показва, че нацистите възнамеряват да извършват още погроми срещу евреите и не става дума само за стихийни и спонтанни актове на насилие, а за организирани от държавата масови акции.

В началото на 1933 г. в Германия живеят около 500 000 евреи, което е доста малка част от населението на страната от около 65 милиона души – около 0,0076 %. В съседна Полша, например, живее най-голямата еврейска общност в Европа – около 3 250 000 души, което е и една от предпоставките германската експанзия да започне именно там. Относително малкият брой на евреите в Германия обаче не става пречка цялата вина за германските нещастия да се стовари върху тях. В частен разговор с майор Йозеф Хел още през 1922 г., Хитлер заявява, че ако вземе властта, унищожението на евреите ще бъде неговата първа и основна задача. Той обяснява на майора, че всички революции, както и неговата, се нуждаят от цел, към която да насочат враждебността и натрупания гняв на масите, а евреите са идеална цел не само заради личната му омраза към тях, но и поради факта, че са твърде уязвими и не могат да се защитят. Това е свидетелство за смесения емоционално-рационален подход на фюрера в политиката на унищожение на евреите. В разговора Хитлер споделя следното намерение: „ще издигна бесилки в Мюнхен, например на Мариенплац, толкова, колкото позволява движението. После ще бесим евреите един след друг и ще ги оставим да висят, докато се вмиришат… Щом свалим някого от примката, на негово място ще обесим друг и това ще продължи, докато и последният евреин в Мюнхен бъде унищожен. Същото ще се случи и в другите градове, докато Германия не бъде прочистена до последния евреин”.

<Още на 7 април 1933 г. е приет първият закон, който официално дискриминира евреите – „Закон за възстановяване на професионалните граждански служби”, който предвижда служителите от неарийски произход да бъдат уволнявани. „Неарийски” се тълкува като „еврейски”. Скоро след това е издадена заповед до всички държавни служители, включително малкото останали евреи, да използват на работното място хитлеристкия поздрав „Хайл Хитлер” с изправена дясна ръка. Държавните служители се задължават да положат и лична клетва за вярност към фюрера. Из градовете се поставят специални табла с надпис „който познава евреина познава дявола”, на които се закачват новите броеве на „Der Stürmer” – мощен пропаганден ход, подхранващ германската юдеофобия.

Терорът срещу евреите продължава с удари срещу културните им постижения. На 1 май 1933 г. на клади в Берлин и други градове са изгорени книгите на прочути и всепризнати германски автори от еврейски произход като Ерих-Мария Ремарк, Томас и Хайнрих Ман, Хайнрих Хайне и произведения на други автори, определяни като „негермански”, като Ромен Ролан, Джек Лондон, Стефан Цвайг и много други. Още през 1821 г. Хайне пише: „там, където изгарят книги, накрая изгарят и хора”. Оказва се прав.

Вълната от насилие кара много евреи да емигрират. До края на 1934 г. около 50 000 евреи напускат Германия, а до септември 1935 г. техният брой достига 75 000. Повечето от тях, около 30 000 души, се заселват в Палестина, 9000 заминават за САЩ, няколко хиляди за Великобритания, а някои имат недалновидността или лошия късмет да избягат в Австрия, Чехословакия или Полша, където по-късно отново ще попаднат под ударите на нацистите.

____________________________________
Към четвърта част
____________________________________

Използвани материали:
Дора Калчева – Холокостът в Третия райх и неговите съюзници – 2008
Paul Johnson – A History of the Jews – 1988
Христина Мирчева – Съвременна история – 1999
http://ushmm.org - United States Holocaust Memorial Museum
http://genocidewatch.org - Genocide Watch
http://thirdreich.boinaslava.net - уебсайт, посветен на историята на Третия райх

Хитлеровият антисемитизъм включва всички конвенционални елементи – от средновековното християнско презрително отношение към евреите, изразено в т. нар. “Judensau” (изображения на евреи, осъществяващи полов контакт със свиня), до псевдонаучни „расови” теории, които за него дават напълно достоверно обяснение на проблемите на обществото. Други политически групи в Германия също заемат в по-голяма или по-малка степен антисемитски позиции, но нацистите полагат юдеофобията в основата на своята доктрина.

Хитлер, който е роден в Австрия, но се чувства германец и през 1914 г, се записва в германската, а не в австрийската армия, съчетава германския с австрийския модел на антисемитизма. От германското течение той взема огромния и нарастващ страх от „юдео-болшевишка Русия” и убеждението в автентичността на „протоколите на ционските мъдреци” – записки от тайно заседание на първия световен ционистки конгрес в Базел в 1897 г, в които е изложен юдомасонски план за постигане на световно господство. Доказано е, че протоколите са фалшификати, изфабрикувани от руската тайна полиция. След войната Германия е залята от руски бежанци от германски произход, балтийски германци и бивши членове на старите антисемитски групи от времето на царска Русия като „Черната сотня” и „Съюза на руския народ”. Всички те отдават голямо значение на връзката между евреите и болшевиките, която се превръща в основен елемент в хитлеровата идеология. Един от главните теоретици на германското „расово” превъзходство, Алфред Розенберг, е балтийски германец, а руската индустриалка Гертруде фон Зайдлиц помага на Хитлер да превърне вестник “Völkischer Beobachter” („Народен наблюдател”) в антисемитски всекидневник и официален орган на НСГРП.

Германия и особено Прусия, се бои от руската заплаха повече от всяка друга. Хитлер получава възможност да постави тази заплаха в привидно правдоподобен антисемитски контекст, като акцентира върху разпространението на политическия антисемитизъм, основан на страха от Съветския съюз. Действително голяма част от организаторите на Октомврийската болшевишка революция са от еврейски произход, макар че не е известно дали те са се определяли като евреи или като руснаци (за нацистите, обаче, самоопределението означава твърде малко). Троцки, Зиновиев, Каменев и още мнозина, между които и самият вожд на революцията Владимир Илич Улянов, наречен Ленин, са или евреи, или потомци на такива. По-късно Сталин ще използва факта, че Троцки е евреин като основание за преследване на евреите, приемайки, че евреин означава троцкист и обратното. Всъщност повечето евреи, участвали в ръководството на революцията, по-късно биват унищожени от същия режим, който са създали. Германският политически антисемитизъм се подхранва и от схващането, че евреите са виновни за налагането на Версайския диктат, който поставя икономиката и армията на Германия на колене и заради който германският народ е подложен на изключителни лишения.

Хитлер обаче възприема и антисемитизма, с който е захранен във Виена, в който се поставя акцент върху страха от „Ostjuden” – източните евреи, смятани за тъмна и низша раса, която замърсява германската кръв. Той проявява засилен интерес към две теми, които асоциира с източните евреи – търговията с бели роби, осъществявана във Виена, според Хитлер от евреи, и разпространението на сифилиса, за който дотогава все още няма открит лек. Хитлер вярва и проповядва, че еврейската заплаха за Германия е не само политическа, в лицето на болшевизма, но и чисто биологическа. Според тази теория осъществяването на различни контакти, особено полови, с евреи, крие опасности за здравето на германците.

Този аспект на хитлеровия антисемитизъм е може би най-важният за последователите на бъдещия фюрер. Той превръща хората с предразсъдъци към евреите във фанатици, способни на най-ирационални и жестоки деяния. Също както средновековните антисемити смятат евреина за нечовек, дявол или животно (отново можем да посочим примера с Judensau), нацистките екстремисти възприемат хитлеровата псевдонаучна фразеология и представят евреите като бацили или някакъв особено опасен вид паразити. Освен всички останали последици от това, последователите на Хитлер поставят всички евреи в една обща категория, без значение от тяхното положение и възгледи. За тях един евреин, който е уважаван професор, пише трудове на безупречен немски и се е бил във войната на страната на Германия, спечелвайки железен кръст за храброст, е също толкова опасен замърсител на германската „раса”, колкото някой евреин – болшевишки комисар.

Огромна роля за популяризирането на антисемитизма и превръщането му в национална идеология изиграва германското академично общество и културните кръгове като цяло. Ключов елемент, който допринася за триумфа на Хитлер, е поколението учители, които навършват пълнолетие в последното десетилетие на 19-и век и към 1920 г. стават старши учители. Те са закърмени с „простонароден” антисемитизъм и учебниците им отразяват неговото влияние. По подобен начин университетските преподаватели допринасят за нарастващото влияние на нацистите, като разпространяват идеи за национално спасение посредством някаква панацея и „духовно възраждане”, вместо чрез рационални емпирични средства. Най-голям успех Хитлер постига сред студентите. Те са неговият авангард. Във всеки следващ етап от възхода на нацистите, електоралната подкрепа е предшествана от тази на студентите, която хитлеристите си осигуряват най-вече чрез студентските общества. През 1919 г. студентите приемат Айзенахската резолюция, с която изключват евреите от своя състав на расово, както и на религиозно основание. От значителна полза за нацистите е ролята на студентите в белязаните с насилие антиеврейски демонстрации. Те са сред първите, които организират бойкоти и масови петиции за изключване на евреите от правителствените служби и от някои други професии, особено учителската.

Парадоксално един от най-значимите фактори, които допринасят за идването на власт на нацисткия тоталитарен режим, е свободата на печата във Ваймарска Германия, която след като послужи на нацистите, ще бъде унищожена от тях. За германските стандарти Ваймарската република е едно ултралиберално общество, в което пресата позволява на нацистите да разпространяват мощна антиеврейска пропаганда, намерила особено силно изражение в седмичния таблоид „Der Stürmer”, издаван от Юлиус Щрайхер. На неговите страници се разпространяват твърденията, че евреите не принадлежат към човешкия вид и следователно нямат правото да се ползват със закрилата, която човешкото общество предоставя на своите членове. Законодателството във Ваймарската република прави тази откровено античовешка пропаганда изключително трудно наказуема, а Щрайхер се ползва с имунитет първо като депутат в ландтага на Бавария, а по-късно и в Райхстага.

Комбинацията от поражението във войната, последвалата икономическа криза, безсилието на германците да се противопоставят на унизителните условия, наложени от победителите и инстинктивното търсене на вътрешния враг, който е виновен за всички тези нещастия, за кратко време превръща германското общество в една изключително враждебна за евреите среда, която предоставя плодородна почва за израстването на антисемитското движение на националсоциалистите.

____________________________________
Към трета част
____________________________________

Използвани материали:
Дора Калчева – Холокостът в Третия райх и неговите съюзници – 2008
Paul Johnson – A History of the Jews – 1988
Христина Мирчева – Съвременна история – 1999
http://ushmm.org - United States Holocaust Memorial Museum
http://genocidewatch.org - Genocide Watch
http://thirdreich.boinaslava.net - уебсайт, посветен на историята на Третия райх