Вероятно плановете ви за тази събота - 23 май - са вече подготвени и може би са съсредоточени върху непукистко излежаване в леглото до срамно късни часове на деня. И аз си мечтая за подобно нещо. Но имам една по-красива и хуманна алтернатива на това прекарване на съботния ден.

Оказа се, че 23 май е Национален ден на общо единадесетте природни парка на България, организиран от WWF с помощта на Globul Green и администрациите на природните паркове в страната.

За тези от вас, които се чувстват неподготвени по темата и се питат: “А тая междублоковата градинка, дето разхождам кучето, природен парк ли е?”, ще изброя накратко 11-те запазени природни територии, които представляват огромна ценност за България и, естествено, за всички нас:

1. Природен парк Витоша; 2. Природен парк Врачански Балкан; 3. Природен парк Златни пясъци; 4. Природен парк Персина; 5. Природен парк Рилски манастир; 6. Природен парк Русенски Лом; 7. Природен парк Сините камъни; 8. Природен парк Странджа; 9. Природен парк Шуменско плато; 10. Природен парк Българка; и 11. Природен парк Беласица.

Всеки, който има желанието да се включи в грижовната кампания, може да намери повече информация на http://panda.org/.

Миналата седмица тук, в нашия квартал, беше организирано нещо подобно на нея – ограничено само до градинките и паркчетата около блоковете и без присъствието на дипломати и известни личности, каквото се очаква да има на 23 май.

Беше събота или нещо подобно. Трудовият ден започна към 10 сутринта с активното участие на 5-6 “бабки”, както обичаме любезно да наричаме застаряващите дами – от цял блок със 7 входа, 9 етажа и по 3 апартамента на всеки етаж. Това прави горе-долу… колко жители, които цапат и хвърлят боклуците си по почистваните градинки?

Към 10 и нещо към групата на “бабките” се присъедини една млада майка с едно малко дете.

Тя никога през живота си дори за един миг не беше се държала като добра планетянка. Нехаеше къде и защо ще си изхвърли боклуците и цялото това “бръмчене” на тема “да пазим Земята” й беше безкрайно далечно. Толкова далечно, между другото, колкото беше и на голяма част от хората от нейното поколение. В такива моменти се чудя: “С какво толкова бяха заети нашите родители, че не ни говореха често или изобщо за опазването на околната среда и за отношението, което трябва да имаме към Земята?”

Въпреки, че се беше провалила в това да бъде добра гражданка и добра планетянка, младата жена се стараеше да бъде добра майка. И да сътвори от своето дете един по-добър човек от нея самата. Затова тя обичаше да говори с него за Земята, за дървенцата и животинките, които ще умрат, ако си хвърляме боклуците по земята, и че тя има нужда да се грижим за нея, да я метем, чистим и да не нараняваме дърветата и животните. Малкият планетянин проявяваше интересна отзивчивост към тези разговори и с желание се сприятеляваше с дърветата, листенцата и цветята – нещо, което го влечеше много повече от ученето как се ходи на гърне и произнасянето на думички.

Започвам да се чудя – какво прави новите деца толкова обичащи Земята и толкова съпричастни? Дали е тяхната вродена детска доброта и желание за красота и хармония? Или просто нашите деца се раждат с този нов, вграден в тях “да-спасим-Земята” ген?

И така, когато малкият планетянин подразбра какво го очаква, той изпита злорадо щастие в душицата си, тъй като от 21 месеца бе на тази Земя и в нито един ден неговата млада, параноична майка не му позволи да се повъргаля из боклуците по градинките, да попипа кошчетата за боклук и евентуално да опита на вкус нещо от безценните неща там. Двамата взеха метлите, които той все още не беше изхвърлил през терасата, и се присъединиха към компанията чистещи.

Майката метеше и събираше боклуци с ръка, бабите сортираха отпадъците и ги изгаряха – те бяха истински героини. Малкият планетянин умираше от радост, че “мете Мията” (т.е. мете Земята) и че е полезен със своя малък труд. Той вече знаеше къде точно и защо се хвърлят боклуците, знаеше, че Земята е “къща на всички” и засиялите му очички от щастието, че върши нещо добро, огряваха този трудов ден.

Като го погледнах, си помислих – може би има надежда да се спаси “Мията”. Ако пред всеки блок излезе по 1 такава групичка ентусиасти, ще бъдат ли те достатъчни да запълнят Озоновата дупка? Надали! Но поне остава надеждата, че след нас идва едно много по-добро поколение планетянчета.

Поне докато не ми разказва историята си. И докато не я виждам на снимки – от онези, на които учените гледат с особен интерес, чудейки се дали заснетото е извънземно или човек. На тях не виждам хубавата Стела с разкошната руса коса, а само 2 огромни очи, крещящи и молещи за помощ – някъде на минути от смъртта.

Дария е магистър по молекулярна микробиология в Швейцария – това беше нейната огромна мечта откакто я познавам – т.е. от когато беше на 16 и заедно ходехме на аеробика. Тя е много деликатен и чувствителен човек, с който беше приятно да се общува, макар и малко трудно, заради твърдата невидима стена, която беше изградила около себе си. Наскоро родителите й бяха преживели тежка криза и още по-тежък развод – болка, за която Дария никога не говореше. Мълчанието й, обаче, беше по-ясно от казани думи и в един момент започна да я топи – буквално и преносно. Дария престана да говори изцяло, спря да споделя и неизказаната болка изяждаше килограмите й главоломно бързо. Толкова бързо, че много скоро спрях да я виждам в училище и да я чувам по телефона.

Михаела, Ана, Петя, Габи, Яна, Надя!

Анорексията единодушно беше определена като “чумата на XXI век”. Anorexia nervosa, както е медицинското й название, се появи неусетно и също така неусетно започна да пълзи като чудовищна зараза по все повече млади хора, най-вече от женски пол. Според Световната здравна организация в България над 100 000 момичета страдат от анорексия с тенденция в следващите няколко години техния брой да достигне 150 000. При 20 % от тях заболяването завършва със смърт.

Всъщност анорексията не е заразна болест – тя не се предава по въздуха, по кръвен или по какъвто и да било друг път – макар да избухна и да гори като зараза. Тя е като демон, който се вселява в теб и започва да направлява цялото ти съзнание – мисли, чувства и най-вече поведение. Затова преди да е физическо заболяване, анорексията е болест на психиката.

Митове и легенди

Широко разпространено е схващането, че анорексията е крайният резултат от безброй строги диети и физически упражнения, водещи до рязка загуба на тегло. Като мотив се изтъква чистата суета на младите девойки, която ги кара да копират лъскавите модели и манекенки с нереално слаби тела – идолите в мъжкото съзнание. Медиите са жестоко критикувани, че “продават” и промиват мозъците на младото поколение с фалшиви образи, които подканват момичетата към разрушителен глад.

Това обаче е съвсем погрешно схващане. Анорексията е психическо заболяване, което симптоматично се отразява върху килограмите. Причините тя да се развие не са свързани с килограмите. Обикновено момичетата, които заболяват от нея, преди това съвсем не са дебели и не целят съзнателно постигането на перфектната фигура.

Много преди XX век

“Никой не ме обича, за никого не означавам нищо” – това са мислите, които най-често се срещат в душите на гладните скелети. Анорексиците са своеобразни бунтари. Под техния бунт се крие поредният образец на самоунищожение и липса на уважение към себе си, към тялото и живота си изобщо. Често хората с хранителни разстройства разсъждават, може би несъзнателно, така: „Не е важно какво ям, защото моето тяло не е важно, защото аз не съм важна. Може би е най-добре да отида там, откъдето съм дошла, защото за какво изобщо съм тук”; или „Искам да бъда, колкото е възможно по-малка, възможно най-малка, за да ме няма и с това да си причиня болка, да се отнеса зле към себе си, да се убия чрез повръщане/ неядене/ и пр.”

Откъде идват тези самоунищожителни мисли, тази липса на желание за живот. Началото може да бъде още в ембрионалния период. Детето в корема на майката чувства нейните емоции, нейните мисли и отношение към него. Ако тя се колебае дали да не направи аборт, то по-скоро няма да получи информация като: „искам те” или „обичам те”. Детето чувства страх от унищожение и у него се пораждат мисли от типа на „не те искам”, „бих искала да те няма” и „тежест си за мен”. Дете, което е избягнало аборта, се ражда като нежелано и чувства това – то добре знае, че е неискано. Това дете няма воля за живот. То не крещи: „Аз искам да живея, вече ме има, обикни ме!”, а през целия си живот иска да умре.

“Болестта на мълчанието”

Болните от анорексия се изолират от околния свят и се затварят в своя собствена реалност. Те са отшелници. Живеят във време, което за тях е спряло, въпреки че за околните животоспасяващите минути текат трескаво. Когато Стела попада в клопката на анорексията, започва да рисува непрекъснато. Платното и цветовете остават единственият й довереник и единственият глас, с който тя показва, че все още е жива . “Съзнанието ми беше обсебено от мисълта за отслабване и не можех да се преборя” – разказва Стела. “Това е като черна дупка, която те изяжда отвътре. Най-тежкият момент беше, когато вече не можех да се понасям толкова слаба, но не можех и да започна да ям нормално.”

Мамо, майчице…

Борбата с анорексията е изключително тежка и комплексна и, за съжаление, обикновено започва на късен етап, тъй като болните доста добре се прикриват. Страдащите от болестта на мълчанието и отшелничеството обикновено прекъсват почти всичките си контакти и се затварят в своя свят. Единствено връзката с майката е в състояние да се запази. Тя е свещена и единствена има силата, щом веднъж е дала живот на детето си, да слезе в неговия Ад и да го изведе на белия свят. Това е труден, но не непосилен път. Път, по който да се преоткриеш наново, да се заобичаш отначало, да се приемеш такъв, какъвто си, защото няма нищо по-хубаво от това, че си тук.

Следващата стъпка е да приемеш външния свят и външните хора такива, каквито са, и да намериш равновесието между вътрешния и външния свят.

Към всички малки момичета с големи таланти – достатъчно! Искам само да попитам – някой даде ли ви златен медал затова, че свалихте 30 кг за 2 месеца? Може би е време да извадите тази разяждаща енергия навън и да я превърнете в нещо градивно и красиво! Пишете своята история, не я изтривайте! Нужни сте тук, сега и на всички, които ви познават и обичат! Рисувайте, снимайте, сприятелявайте се, влюбвайте се, живейте.

Ако имахме доказано по 9 живота, нека пропилеем този в съсипващ глад. Ние обаче имаме само един и той е сега!

Към всички момчета, които се чудят защо приятелките или сестрите им ядат само по 1 ябълка на ден – обичайте тези момичета! Казвайте им, че ги обичате и не спирайте да говорите с тях. Към всички непознати, които се присмиват на болно слабите хора, които срещат всеки ден, или на този материал – недейте! Утре може да се случи на вашите деца!

Към всички майки и бащи, които са чакали по болниците да чуят, че детето им е с показатели на жив човек – ПРОСТЕТЕ за огромната болка !

Та така – сега всички – шапката, палтенцето – и към най-близкия ресторант, където да почувстваме живота със сандвич, картофки… и пай за мен. Ягодов!