Днес ще си говорим за онази огромна маса от български емигранти, които милеят за родината си, но не и за държавата, и как те биха или не биха могли да повлияят на изборните резултати. Техният брой е неизвестен. Според някои е около милион, а според други - повече от милион и половина. Сред тях са едни от най-интелигентните, активни, търсещи и борбени хора, които България е имала нещастието да прокуди, заета със собственото си самоизяждане. Някои от тях все още се чувстват ангажирани със съдбата на татковината си – интересуват се от събитията и скандалите, които я разтърсват, помагат на окаяните си пенсионирани родители, като наливат пари в линеещата икономика, с дръзновение и наивност мечтаят за възраждането на България и се опитват да участват в политическия живот. Други, обаче, гледат по най-бързия начин да забравят миналото и да рестартират живота си, за да бъдат щастливи и пълноправни американци, германци, испанци и т.н. Лично познавам хора и от двете групи. В техните различни възгледи за връзката им с България има непоклатима вътрешна логика и подчинен на собствения им житейски път сантимент, така че никой няма право да им бъде съдник.

Резултатите от изборите в чужбина за български представители в Европейския парламент регистрираха 12 339 валидни гласа, като водеща сила е ГЕРБ с 22,84%, следвана от ДПС с 18,95% и Синята коалиция с 14,67%. Коалиция за България остава едва пета след Атака и с минималните 0,32% преднина пред НДСВ. Независимо от принципа на уседналост и изискването гласоподавателите да са живели поне през последните три месеца преди изборите в Република България или в друга държава-членка на Европейския съюз, парадоксално е, че от тридесет и шестимата гласували в единствената турска секция в Анкара, ДПС не е спечелило нито един глас. Доброто представяне на партията на Доган зад граница идва предимно от гласове в Белгия, Холандия и Испания. Данните са официално оповестени от Министерството на външните работи. Тотално недоумение буди фактът, че само месец по-късно, на изборите за Национален парламент, вместо една секция в Турция, ще имаме цели 123, а междувременно потенциалните избиратели на ДПС са нараснали от нула на 44 000. Или с други думи по телевизията в неделя ще гледаме Епизод II на Избори 2009 – „Клонираните атакуват”.

За щастие смелите джедаи Яне и Волен в отчаян опит да защитят Звездната република вече се канят да строят барикади и да организират живи вериги пред ГПП-тата, откъдето скоро ще нахлуят автобусите с гласоподаватели на ДПС, по чиито загорели от анадолския пек потни чела ще е изписано неистовото усилие да запомнят правилната цифра на бюлетината.

Когато преди няколко дни, на фона на изстъпленията на Доган за неговата всесилност, ЦИК оповести разкриването на 258 секции в чужбина, от които почти половината в Турция, се разрази яростен обществен дебат. Опозиционните сили излязоха с декларации, според които тече процес на умишлена и тенденциозна дискриминация на българските избиратели зад граница. Създадената през март тази година партия на българските емигранти – „Другата България” – предостави данни за броя на сънародниците ни в някои държави, съпоставен с броя на избирателните секции. Така например 123-те секции в Турция ще обслужват избирателите сред 240 000 изселници, докато в Гърция са разкрити 3 секции при брой на българите възлизащ на 380 000. В Испания са разкрити 16 секции, а броят на българите е 350 000. В Америка, където само на територията на щата Илинойс живеят 220 000 българи, а общият им брой е около 800 000, секциите са едва 15.

От Министерството на външните работи обосноваха изнесените данни с броя на подадените заявления за гласуване – 44 000 на българите в Турция на фона на 57 000 на българите във всички останали държави по света. Изводът, който би трябвало да се направи – изселниците в Турция са много по-загрижени и ангажирани със съдбата на България, отколкото българските емигранти навсякъде другаде. Другият извод – тяхната активност се дължи на безупречно проведена кампания, перфектна организация и щедро финансиране.

Друга пречка се оказа вътрешното законодателство и практика на някои страни като Германия, която не позволява национални избори на чужда държава да се провеждат другаде, освен в посолствата и консулствата.

Законите и решенията на ЦИК (които и без това често звучат твърде заплетено и двусмислено, за да могат да се оставят вратички, портички и цели портали към други измерения) започнаха да се тълкуват превратно. Според Синята коалиция ЦИК отменила със свое решение разпоредба от Закона за избори на народни представители, която позволява на ръководителите на дипломатическите и консулски представителства да отварят секции по тяхна преценка дори ако не са събрани 100 заявления за гласуване. Говорителите на ЦИК отрекоха обвинението и заявиха, че сините силно са се заблудили, а отмяна на Закона не е имало.

Междувременно Анкара обяви удължаването с още една година на просрочените документи на временно пребиваващите български граждани в Турция. Тази временна амнистия ще премахне някои административни пречки при провеждането на предстоящия изборен туризъм.

Всички тези събития, макар и с известно закъснение, активизираха българите в чужбина, а в интернет беше подета информационна кампания, която да стимулира гласоподавателите да се възползват от правото си на вот и да им разясни как могат да го направят – нещо, което Министерството на външните работи дали от финансови, дали от тясно партийни съображения, очевидно беше пропуснало да направи.

Сформирана беше Facebook групата „Гласуване без граници”. Според нейни представители Външно министерство и подчинените му посолства и консулства са пречели вместо да помагат в процеса на самоорганизиране на българските граждани в чужбина, които се борят за конституционното си право да гласуват. Дипломатически представителства, най-вече зад океана, недоволствали от големия брой писма до електронните си поща с искания за отваряне на нови секции. Мотивите им били, че не могат да четат кирилица. Българи, живеещи в Мадрид, се оплакаха, че им е отказано да бъдат разкрити допълнителни избирателни секции, въпреки наличието на необходимия брой желаещи, които са подали в срок необходимите документи. От българското посолство са мотивирали отказа с липсата на достатъчно хора, които да обезпечат функционирането на допълнителни секции. Говорителят на МВнР Драговест Горанов отхвърли повечето от упреците и предположи, че атаките срещу министерството се правят под нечие умишлено внушение, с което още повече си навлече гнева на българските емигранти.

Така или иначе усилията на българската емигрантска общност не се оказаха напразни и на 3 юли секциите в чужбина вече бяха нараснали на 274, като Министерството на външните работи дори си приписа заслугите за това. В целия този хаос около изборите, който всъщност настъпва всеки път, когато човек трябва да се бори със закостенялата българска администрация, може да има и някаква нотка на позитивизъм – проявата на гражданственост. Българските емигранти вече са свикнали да шофират по удобни и прави пътища с ясна маркировка, а сблъсъкът с напуканите и безброй пъти кърпени български пътища с липсващи табели, където никой не спазва правилата за движение, поражда объркване, възмущение и спонтанен протест. Много от изселниците ни зад граница вече са възприели демократичния цивилизационен модел да отстояват изконните си права, когато те са застрашени и да адресират упреците си до структурите на държавата без колебание и страх, наследени от десетилетията на институционален произвол и мракобесие. Не ми остава нищо друго, освен да си пожелая да ги последваме.

Цяла нощ бавно и болезнено осъзнавах, че ако евровотът се преобразува в парламентарен, в началото на юли всички ние ще сме заплашени от още 4 години на беззаконие, корупция и разруха, от още 4 години срам и страх за бъдещето си.

В момента четете призив. Той е до болка изтъркан, повтарян и преповтарян, но със съдбовно значение: ХОРА, МОЛЯ ВИ, ГЛАСУВАЙТЕ!

Разберете, никого не наказвате, ако не отидете до урните от инат или ако отидете, но пуснете празен плик или запълните всички квадратчета. Ниската избирателна активност трудно ще уплаши когото и да било, защото колкото и да е ниска, тя винаги е достатъчна за излъчване на парламент. Само анализаторите, социолозите и няколко разочаровани политици ще мрънкат, че управляващите партии няма да разчитат на висока обществена подкрепа, въпреки големия си успех в проценти, но хората с лицемерните физиономии, за които споменах, няма да се разтревожат. Върху тяхното непоклатимо самодоволство никога не пада сянка на съмнение, защото над тях грее щастливата звезда на нашата апатия.

Отказът да се упражни правото на вот е израз на неодобрение, който ще остане без тежест – незабелязан, нечут и неразбран. Наистина много от гражданите в „белите” страни не гласуват, защото са доволни от живота си и не ангажират съзнанието си с политиката за сметка на електронните игри, екскурзиите и колекционирането на комикси. Съмнявам се, обаче, сред нас да има някой интелигентен и трезвомислещ човек, който да си позволи лукса да пренебрегне изборите, защото е толкова доволен от управлението на България, че за него тя е страната на розовите мечти и захарния памук, който не лепне. Когато се отказвате от правото си на глас, давате преднина на партиите с твърд и/или етнически електорат – ДПС (над 14% без дори да са организирали активен автобусен туризъм от Турция), Атака и „любимците” ми – БСП.

Често чувам, че няма смисъл да се гласува, защото никой не е достоен за вашия глас. Това е т.нар. синдром „всички са маскари”. Политиката наистина е мръсна работа. Мислите ли все пак, че в близките години, или изобщо някога, ще се появи съвсем нова, необременена от тежестта на минали грешки и съставена единствено и само от високо морални, трудолюбиви и способни хора политическа сила, която да не е изпратена на земята от същества със свръхразум, обитаващи друга галактика. Разберете – живеем в държава, полуразложена от престъпност и корупция, от тотална некомпетентност и безхаберие във всички възможни етажи на властта и държавно-административния апарат. Една държава с изкуствено създадена от бившите партийни функционери „пазарна” икономика по време на внимателно планиран и дирижиран, безкръвен преход, който просто трансформира властта на червената върхушка от политическа и силова в икономическа, политическа и силова.

Няма идеалисти и честни хора с толкова много средства, възможности и опит, които да наченат промяна. Такива хора в България има единици и те или бягат от властта и политиката като дявол от тамян, или се оказват заплетени в мрежите на безскрупулни партньори и алчни функционери, жадни за привилегии и благосъстояние. Системата и обкръжението, манталитетът на простотията и апатията смазват всяко добро и морално начинание още в зародиш.

И все пак докато сте част от тази държава като личности, които живеят, мечтаят, плащат данъци, мислят за семейство, развитие, бъдеще, не можете да си позволите удоволствието на апатията и сладкото невежество. Възгласът „все ми е едно”/ „всички са еднакви” е най-лесното оправдание. Със сигурност не всички са еднакви, макар и със сигурност не всички да са перфектни. Няма абсолютно подходящ вариант, защото не живеем в света на приказките. Но има начин да изберете по-заслужилите, по-мислещите, по-способните и по-непровалилите се. Истинската промяна ще дойде много бавно. Може дори да не я дочакаме. Никой обаче не иска да хващате револвера и да се жертвате за неизвестна кауза. Всеки може да си позволи да направи избор и да отиде до урните. Това е право, но и отговорност, защото е срамно, грозно, противоестествено и обидно да оставите 10 лв. и 5 кебапчета да избират вместо вас. Когато вие като един млади, образовани хора, кажете „няма да гласувам, защото ме мързи/ не ми се занимава/ не ми заслужават гласа”, оставяте някой изборен турист от Анадола, някой продал гласа си ром и някой сприхав 80-годишен старец, който мечтае за „спокойното” Татово време, да реши вместо вас. Това са най-активните избиратели. Те ВИНАГИ гласуват. И те избират на ваше място.

Казват ми, че т.нар. отрицателен вот бил опасен и първосигнален, че не бил по-различен от този на фанатизираните червени бабички. Дали се гласува „за”, тъй като конкретна партия напълно припокрива вашето разбиране за развитие на държавата, или се гласува „против”, защото се преценява, че определени политически сили и формации са по-добър вариант от други, няма голямо значение. Никога т.нар. „негативен” вот не може да бъде по-несъстоятелен от негласуването въобще, защото той изразява преференция и отношение. Той е застъпване на гражданска позиция и поемане на отговорност. И той в най-голяма степен ви дава правото по-късно с чисто сърце и душа да ругаете колкото ви глас държи правителството.

Защо винаги избирам промяната, въпреки че преялите с облаги лакеи на властта се опитват да я представят като опасна, несигурна и нестабилна? Не мога да си представя по-прагматично гласуване от това да предпочета контрапункта на очевидно провалили се политици. Тук няма сантимент, няма фанатизъм. Приемам изборите като конкурсен изпит. Когато резултатът от изпита е двойка, преминавам към възможната алтернатива. Винаги има по-добри и по-лоши варианти. Винаги има избор.

Някой ми подсказа още една причина защо хората се примиряват. „Ми, елементарно – човекът има добре платена работа, управляващите не са го прецакали директно с някакво малоумно решение, тогава от какъв зор ще тръгва да ги сменя?” Аз не съм съгласен. Чувствам се системно „прецакван” от две десетилетия. Същата непрекъснато самовъзпроизвеждаща се и мутираща като ларвите на гнусно извънземно политическа клика „прецаква” България вече 65 години. Държавата ме „прецаква”, защото не ми дава сигурност, защото нямам доверие в нея, защото без да е имало война се саморазруши и потъна в руини (оглеждате ли се, когато пътувате с влак, например?) и защото прогони много от близките ми – изпъди ги и ги превърна в емигранти. Някои геноциди са били с по-леки последствия спрямо намаляването на населението, отколкото така мечтаната българска демокрация.

Не приемам горната позиция, защото е егоистична. И аз печеля по-добри пари от повечето хора, особено извън София, и се справям прилично. Постигнал съм го с много труд и лишения, но перспективите не са розови. Имам родители, имам роднини, информиран съм за ставащото около мен и не мога да мисля само за себе си.

Трябва ли да катастрофира мой приятел или лично аз, за да обърна внимание на факта, че в България човек, който никога не е управлявал автомобил, може спокойно да си купи шофьорска книжка за 300 лв., докато прокуратурата отказва да повдигне обвинение, защото според нея подкупът е малък[1]? И как може, когато след 2 месеца автобус затрие 16 души в Ямболско, да се преструваме на изумени, докато междувременно висшите политици и магистрати демонстрират загриженост и после прекарват траурния ден в купони из резиденциите и най-реномираните столични ресторанти?

Трябва ли несебърска мутра охранител да скача върху моята глава или главата на мой близък приятел вместо върху тази на шведски турист и да го убие в присъствието на полицай, за да се възмутя, че тази мутра е осъдена на 3 години условно, въпреки че цялата държава е видяла убийството, записано с камера и излъчено по централната емисия новини[2] [3]?

Трябва ли да затворят и изнасилват 20 дни моя близка приятелка вместо непознато бедно момиче от село Красен дол, което по чудо оцелява след опит за самоубийство, като скача от четвъртия етаж, за да негодувам, че поради неизвестен натиск, тя се отрича от жалбите си и институциите не знаят как да реагират[4] [5]?

Това не са единични случаи. Това е реалността в нейните най-грозни и уродливи форми. Не голямата, организирана, достигаща до най-високите етажи престъпност, за която сте незначителни донори в държавните каси, не дори местната феодална престъпност на малкото градче, от което сте избягали и което се е върнало в Средновековието под гнета на местната недосегаема шайка мародери. Това е битовата, живата реалност на всекидневието, която касае мен, вас, всички нас.

Ако сте достатъчно будни да потърсите малко информация и да жертвате спокойния сън и нервите си, ще го осъзнаете. Това са тъжните развръзки на историите, които превземаха със смразяващи заглавия новинарските емисии преди няколко месеца, а сега тънат в забрава, след като медийната светлина е угаснала.

Не мога да се затворя в черупката си и да си мисля, че всичко е наред! Няма да чакам да ме сполети същото, за да се боря срещу него! Ще гласувам негативно, ще бъда негативен, ще драпам, ще скърцам със зъби, ще лая и ще плюя срещу изродите, които имат наглостта да се преструват на загрижени и компетентни, докато малката обрулена и движеща се на автопилот държавица около тях се разпада и докато хората, живеещи в нея, я смятат за корумпирана като Конго и Сенегал[6], а Европейският Съюз спира всички присъединителни фондове за измами. И когато, вместо засрамено да подадат оставките си, тези бездарници се втурват да купуват гласове, да бетонират властта си с политически назначения и да говорят високопарно за космополитните си постижения, на мен ми иде да изкрещя: „Да, корумпирани сте, да, некадърни сте, да, и като коалиция, и поотделно, и заедно! Вие не заслужавате да сте във властта и по телевизията, а в затвора или прокудени като стотиците хиляди, които изгонихте от родината им!”

Сред всичко това има частица позитивизъм. Тя е във възможността ясно и категорично да се възползвате от едно от най-важните си права като граждани и хора на 5 юли. И не само… Докато сте тук, искате или не, вие сте част от народа, а управляващите са толкова добри и способни колкото народът, който ги е излъчил. Може би Станишев не ви е роднина, но мързеливата лелка в администрацията, катаджията, който проси десетачка, скрит до кръстовището, или инструкторът, който урежда правоспособността на убийци зад волана, са ваши леля, братовчед и чичо. Огледайте се! Мислете! Действайте! Винаги и навсякъде!

***

Тази статия съдържа елементи, с които членове на екипа не са съгласни. Тя отразява личното мнение на своя автор и по никакъв начин не ангажира екипа на e-comedia – бел. ред.

Известна личност е Ал Капоне, викам си, нали още от дете си спомням как основен противник на любимия спасителен отряд на Чип и Дейл беше неговият прототип – дебелият, зъл и мустакат Ал Котконе с бандата си от главорези (разни там гущери, котки и къртици). Да, ама чак пък една от първостепенните личности, променили хода на историята, надали заслужава да бъде. Може ли да се впише сред най-големите злодеи на света? Организатор на престъпна групировка – да, поръчител на убийства – да, нелегално внасящ алкохол по време на Сухия период в САЩ – да, осъществяващ незаконен хазартен бизнес – да, фалшификатор и манипулатор на местни избори – да, укриващ данъци (най-непростимото му злодеяние), за което всъщност е осъден – да.

Той се разпорежда и за покушението над конкурента си Бъгс Морън, известно като „Клането на Св. Валентин”, при което загиват 7 души, но самият Бъгс се спасява. Наистина звучи като да е бил голяма работа този Капоне и все пак… В сравнение с многото притежаващи власт кръвожадни личности в световната история, повече или по-малко известни, за чието изброяване и цялата стотица няма да стигне, той изглежда като дребен уличен хулиган, като палав ученик, който подръпва плитките на очилатите сипаничави момиченца от предния чин.

Замислих се върху прословутата, печална максима, че в много държави има мафия, но в България мафията си има държава. Само че ако българската мафия е толкова могъща и непоклатима, толкова всеобхватна, че може да контролира лостовете на държавната власт, къде е нашият Ал Капоне, за когото някой ден ще се питаме ще намери ли място сред най-великите злодеи в световната история или поне през XX век. Нима 20-годишният преход, съчетаващ самоизяждането на соц наследството с павирането на пътя към политическа и икономическа власт от страна на бившата партийна върхушка, не роди достатъчно престъпни чудовища, които създадоха силовите групировки и имиджа на мутрата, които се превърнаха в активни предприемачи, приватизатори и „строители” на съвременна България или в нещо подобно на местна феодална аристокрация? И поръчкови убийства си имаме в изобилие. И като се замисли човек не е ли още по-натрапчив фактът, че Ал Капоне е вилнял в суровите, беззаконни времена между двете световни войни, докато в България нещата се случват пред прага на или, ако предпочитате, в рамките на Европейския съюз, в ерата на непостижими до днес информационни възможности. Къде е българският Ал Капоне тогава?

Аз имам едно предположение и ще го споделя с вас. Образът на престъпника е интересен не просто сам по себе си, а като инициатор и основен участник в определена фабула, в конфликт. Всяка интересна история, която си заслужава да бъде разказана и запомнена, е свързана с противопоставяне на гледни точки и интереси, с борба. Трудно ми е да използвам по-подходящо определение за Ал Капоне от английската дума “mastermind”, която доста фриволно би могла да се преведе на български като „зъл гений”, макар че звученето и идеята й са малко по-различни. Но срещу този mastermind са се изправили решителни и дръзки хора, чиито имена, макар и неизвестни на широката публика, са записани в страниците на историята. Сред тях са били младият журналист Робърт Ст. Джон, блестящият прокурор МакСвигин, внедрени в организацията на Капоне агенти, свидетели, които са дали показания с риск за живота си и не на последно място самият президент Хувър, на когото цялата показност и наглост на мафиота в един момент писват. Именно тяхната борба е родила легендата Ал Капоне и неговото, макар и незаслужено, място сред стоте велики личности.

В България липсва конфронтацията, която може да създаде от един мафиотски бос легенда. Тук нямаме нито истински герои, нито истински антигерои. Имаме лъскави пластмасови марионетки и кукловоди, които не познаваме и никога няма да видим. Сякаш още дремем в хватката на сивото и безнадеждно социалистическо безвремие. Затова няма да се „гордеем” с „великия” Ал Капоне, а ще си останем с все по-ленива и недосегаема престъпна олигархия, маскирана като преуспяла бизнес класа, за чиито коктейли и светски мероприятия с трепетно вълнение ще ни разказват хроникьори гейове и полу-интелигентни проститутки с големи усти. И това е защото на никого отдавна не му пука от нищо и просто бяга безцелно нанякъде – към своя малък изолиран розов свят.

Тази статия е посветена на съдбата на Радостина Евтимова и хилядите хора, които се сплотиха в болката и нещастието си, за да не допуснат светлата й памет да потъне в гниещите бурени на типичното за България забвение. На 6 март двадесет и еднагодишната студентка Радостина от Варна беше намерена прикована с белезници към леглото си, в локва кръв и с над 50 прободни рани от нож по тялото. Тройната съдебномедицинска експертиза отсече, че извършителят многократно е поругал това тяло след смъртта на момичето. Мисля, че повече зловещи подробности, описващи потресаващото със своята безскрупулност и жестокост деяние, са излишни, макар че такива има и те могат да бъдат прочетени в специализираните новинарски сайтове.

Обвиняемият за убийството е Георги Цветанов, в чийто дом разследващите иззеха вещи на Радостина – лични документи, студентска книжка, бельо, бижута, дрехи, изцапани с кръв както на жертвата, така и на Георги, и нож с 12 см острие, със следи от кръв по него. В същия този дом Георги живее с родителите си, като баща му е не кой да е, а лидерът на СДС Варна Цанко Цветанов[1]. Позовавайки се на старата максима, че всеки е невинен до доказване на противното, ще ви оставим сами да изградите мнението си от посочените факти и ще се надяваме компетентните органи да свършат своята работата по-добре от обикновено.

Някои хора, обаче, пожелаха да не се оставят по течението и просто безсилно да чакат. Тази статия е посветена именно на тях, на упоритостта и силата, която проявяват в толкова тежките мигове на безутешна загуба. Статията няма за цел да е поредната порция старческо мърморене и бръщолевене за тежките, безпринципни и опасни времена, в които живеем. За безхаберието, за липсата на правила и морал, за омразата и оскотяването, за закърняването и саморазпадането на държавните органи по време на т.нар. „преход”. Няма да е дори за липсата на отговорност от страна на политическите фигури спрямо обществото и спрямо собствените им отрочета, въпреки че към днешна дата като извършител на двойното убийство на други двама младежи, разтърсило София навръх Великден, се посочва синът на заместник-председателя на областната структура на БСП в Перник – Илиян Тодоров[2]. Тази статия иска да ви разкаже за светлия спомен, който остави след себе си Радостина, и за неравната борба, която подеха нейните близки с недостатъците на съдебната система и с всеобщото безразличие и апатия, обхванало българския народ.

На 17 март близо 3000 души (предимно студенти от Икономическия университет във Варна, но също така техни колеги от Бургас и Шумен, както и по-възрастни граждани) заляха централните улици на морския град във възпоменателно шествие – един мълчалив поход на скръбта, болката и стаения гняв за съдбата на красиво младо момиче, което доскоро е озарявало всички с чаровната си усмивка. Участниците в шествието носеха плакати, на които пишеше „Колко още трябва да бъдат убити?” и „Искаме правосъдие - искаме доживотна без замяна!” Заради убийството на третокурсничката от Икономическия университет кандидат-висшистите поискаха тежките престъпления да не се разглеждат по съкратена процедура и да бъдат разграничавани от леките криминални случаи. „Ако не сме доволни от изхода на това дело, обещаваме, че ще стане много страшно”, предупреди Кирил Георгиев, студент в Икономическия университет и един от организаторите на шествието. По думите му в България има обърната ценностна система и законите ни са „нещо извратено”[3].

Аз не познавах Радостина или Роди, както я наричат близките й. Това, което ме докосна и подтикна да напиша статията, не беше безличното и сухо отразяване на поредната новина, част от потресаваща статистика. С равнодушно пренебрежение четем и слушаме всеки ден за случаи като този, при което цъкаме притеснено с език, а по-религиозните от нас се прекръстват. Помисляме си за миг „дано не се случи на мен или на някого, когото познавам” и забравяме няколко минути по-късно, улисани в работата си, вечерята си, мача по телевизията или порно филма, изтеглен от любимия ни торент сайт. Съвсем случайно попаднах на групата „In loving memory of Radostina” във Facebook и се загледах в снимките, качени там от нейните приятели. От монитора магнетично и лъчезарно се усмихваше едно слънчево дете. В мен се взираха бляскавите и жадни за живот очи на прекрасно ангелче, което вече не е сред нас. Прочетох някои от спомените на хората, които са я познавали. Те не бяха написани с присъщата за един журналист или писател помпозност, нямаха за цел умишлено въздействие, а представляваха искрено и болезнено споделяне, което грубо стяга сърцето. От буквите сякаш капеха сълзи. Те изобразяваха едно всеотдайно и мило, талантливо и винаги усмихнато момиче, което беше оставило незаличима диря във всички, успели да се докоснат до него. Но това момиче изведнъж беше изчезнало от света и сякаш самият свят беше помръкнал.

Днес в тази виртуална група членуват над 5000 души. Нейните създатели са поели инициативата за популяризиране на петиция под надслов „Максимална присъда за убиеца на Радостина Евтимова от Варна”, насочена към вниманието на „всички будни хора в тази държава”. На 2 април под натиска на общественото мнение, провокирано от смъртта на Радостина и неотдавнашната кончина на други млади хора, Парламентът взе решение съкратеното съдебно следствие да не се допуска при умишлени убийства или тежка телесна повреда, както и в случаите, когато извършителят е бил пиян[4].

Навръх Цветница над 700 души отново се събраха във Варна, за да почетат паметта на Роди. Пред сградата на окръжния съд те засадиха вечнозелено дръвче – символ на това, че животът продължава и никога повече не трябва да се допускат подобни трагедии[5].

Типично за българското медийно пространство е преекспонирането на всеки такъв стряскащ и ужасяващ случай и последвалото му захвърляне в сметта няколко дни по-късно, когато центърът на вниманието може да се насочи например към следващия политически скандал. Суровата и тежка борба на близките, приятелите и познатите на Роди, на всички, които са развълнувани от нейния злощастен край, ще продължи и след като прожекторите на журналистическото внимание угаснат. Това ще е неравна борба с непоклатимата, сякаш генетично заложена, българска амнезия. Обществото ще задреме в унило бездействие до следващото убийство и следващото гръмко заглавие в ежедневника. В сърцата на тези, които са чували смеха на Роди, били са озарявани от неизменната й усмивка или с вълнение са се наслаждавали на театралните й изпълнения във Варненската детска опера, обаче, за дълго ще остане дълбока и непреодолима празнина.

Войната в памет на Радостина е най-справедливата и истинска кауза, за която човек може да се бори. В нея жертвите вече са дадени. Тя не е война като другите. Не се води с оръжия, не се подхранва от омраза и не си служи с инструментите на насилието. Насочена е срещу него.

Нека всички твърдо отстояваме своята позиция в този конфликт, защото той е обвързан с най-първичните емоции и проявления на живота. Нека просто се опитаме да бъдем по-добри и нека го направим още днес. Знаете ли, не е толкова трудно. Дори възмездието няма да е достатъчно облекчение за разлика от възможността и надеждата, че можем да предотвратим подобни ужасни неща да се случват толкова често, колкото сега. Според близките на Радостина, стига да можеше, самата тя би поискала нещо от всички нас. А то е много малко и лесно изпълнимо – да бъдем добри и внимателни, да се обичаме и да се усмихваме като нея – колкото се може по-често.

Можете да подкрепите петицията за доживотна присъда на убиеца на Радостина тук.

***

Премеждията на Женския пазар не бяха последната капка, която накара чашата на търпението ми да ви залее с водопада от творчески словоблудства, на които имате съмнителната радост да се наслаждавате в момента. По-късно трябваше да отида за малко до офиса си в Бизнес парка на Младост 4. Още ненаправил една стъпка отвъд бариерата, към мен се спусна колата на настървен млад шофьор. Джеки Чан би ме похвалил с потупване по рамото за ловкия финт, с който избегнах въпросния автомобил. Докато се приземявах на земята сред облак прах като Нео от Матрицата, очите ми се впиха в тези на шофьора, в чието изражение се четеше пренебрежителното „Къде се буташ на пътя ми, отрепко!”. За съжаление Бизнес паркът се оказа удобно котило за млади момченца с изискани костюми от Мола на Стамболиийски, чието възпитание и шофьорски умения могат да се сравняват с тези на каруцарите от Филиповци, но не и достатъчно мръсно място, за да намеря камък или парче тухла, което да запокитя към задното стъкло на колата.

„Не, не и не” – казах си, когато се прибрах вкъщи. Ще посърфирам в Интернет. Там всичко е цветно и красиво. Джава-мава, Флаш-маш, картинки, филмчета, красиви голи жени, джиджи-биджи – въобще пълна хармония, истински високотехнологичен рахат. Да, но… За какъв дявол ми трябваше да отварям сайтовете с новините? На какво попаднах? На огромно, стряскащо заглавие: Изследват наши вафли за отровата меламин – Отровата убиец на китайски бебета може да е стигнала до нас. Опасното вещество меламин е засечено в популярна марка наши вафли. В статията пишеше, че отровата била в търговската мрежа на цялата страна, затова незабавно започнали хайки по магазини и лавки за изземване на вафлите. Главният държавен здравен инспектор Тенчо Тенев научил от медиите за скандала. Той потвърдил, че вафлите били задържани, но не можело да бъде установено дали в тях имало някакво съдържание на веществото и какъв процент било то. Причината: единствената лаборатория, която можела да извърши анализ, се намирала във Варна и не работила през почивните дни. Марката на вафлите не беше обявена. Тя не е обявена и до днес.

Разбира се, съвсем закономерно, в коментарите под новината светкавично се натрупаха 240 поста, в които мнения обменяха потребители от сорта на „дедовия”, „заспалата”, „гери”, „Пешо”, „дъб”, „Запознат”, „Разумна”, „НЕИЗВЕСТЕН”, „Възмутена Гражданка” и други знайни и най-вече незнайни радетели за справедливост. Това са те – ярките представители на българското „гражданско общество”. В България всички винаги са много възмутени и гневни пред компютъра, зад благозвучния си стряскащ ник или вкъщи на масата пред телевизора, но когато трябва да се защитават законни права и интереси или официално да се изрази гражданска позиция, мигновено стават уморени, много кротки, потайни и най-вече анонимни.

В случая, разбира се, хората бяха прави. Общо взето те казваха, че явно здравето и живота им могат да се жертват, за да се защити доброто име на вафления производител, така както и при избухването на ядрения реактор в Чернобил през април 1986 г. всичко е било тихо, спокойно и слънчево, за да се защити непоклатимостта и могъществото на Източния блок.

Всъщност това, явно, е било преувеличение. По-късно се появи уточняващата новина: „Концентрацията на меламин, открит в популярна марка наши вафли, не е смъртоносна и не създава опасност за живота на хората“. С дебели черни буквички, подобно на Пътеводителя на галактическия стопаджия, в новината се казваше да не сме се паникьосвали и че нямало как да се умре от някакви си вафли с малко меламинец в тях, освен ако не вземем да изядем към 50, но пък тогава сигурно и без това ще ни хване нещо друго, така че… Няколко дни по-късно прочетох, че всичко това, уж, е било фалшива тревога. Какво се е случило в действителност, няма да разберем, докато някой не се спомине с пяна по брадичката и парче вафла в устичката, стиснал опаковката в пожълтелите си меки пръсти и паднал на паважа пред магазина, от който я е купил. Аз, обаче, си спомних за онези американски филми, в които целокупното население на Ню Йорк редовно е изправено на ръба на унищожението от метеорити, земетресения, наводнения, внезапно настъпили ледникови епохи, извънземни, годзили и дори още по-страшни и лигави неща. Какво ли би станало там, ако стихията ги сполети през уикенда? Ако и при тях лабораторията не работи, как ще направят изследвания, за да предпазят хората? Емел Етем не знам дали ще успее да се справи с някоя черноморска Годзила, но ако ни нападнат вафли убийци - това със сигурност ще е проблем.

За щастие вечерта имах среща с колегите си от офиса. Чудесна възможност да се разтоваря и да забравя за всички досадни малки неприятности. Събрахме се в чест на един бивш наставник от Англия, дошъл на частно посещение, за да ни види и да се поразходи из милата ни татковина. Настанихме се в една пицария в центъра. Близо 25 човека. Сервитьорът се оказа сърдит и много груб дебелак. Непрекъснато крещя и размахва ръце като ханджия от някоя средновековна странноприемница. Споходен от тежки форми на шизофрения и невроза, той непрекъснато мърмореше, че в заведението нямало никаква бира, после, че нямало в бутилки, но имало наливна, после обратното, после нещо друго почти нeразбираемо. По едно време самият той бутна чашата с бира на едно от момичетата от компанията и я разля по цялата маса. Не се извини. Не почисти масата. Не смени чашата. Продължаваше да пухти, да влиза и да излиза, да мърмори и да вика. Един мой колега му намекна как не стига, че не се е извинил, задето е излял бирата върху него, но не е сменил и чашата на момичето. Сервитьорът доби изражението на обезчестен благородник. Пак излезе. Върна се с 2-3 бири и ги стовари с трясък на масата.

- Това е от мен – избоботи той и сбърчи заплашително вежди. – Да не кажеш после нещо! Ако искаш и една пица да ти дам, а? Много внимавай, че ми е омръзнало да ми правят забележки разни такива като теб.

После се разсърди и спря да ни обслужва. Седна на една съседна маса при някакви негови познати и започна да пие с тях. Почти очаквахме да събере хайка и да ни нападне на излизане, но поне това не се случи.

Заместиха го двама други сервитьори. Бяха мили, но пицарията завинаги беше загубила 25 потенциални клиенти.

С това приключвам тази статия. Тя не е посветена на Женския пазар като едно зловонно и неприятно място, а се занимава със синдрома „Женски пазар” като начин на живот, като народопсихолгия и като един пулсиращ и злокачествен обществен тумор, който заплашва да ни погълне. Затова, скъпи читатели, бъдете смели и самоотвержени срещу махленската простотия била тя в панелните гета, в магазина зад ъгъла или на най-високо държавническо ниво. И се смейте повече. Вижте как хубаво грее слънцето навън и колко забавен, предизвикателен и красив може да бъде светът. А аз отивам да изхрускам една вафла.

В един мой прекрасен и цветен, изпълнен с наивно-глупашки позитивизъм, ден аз реших да посетя добилия култов статут и нестихваща популярност сред всички отчаяно преживящи пенсионери, пестеливи домакини и банишорски цветнокожи Женски пазар. Исках да си купя малко плодове, защото дори и най-привикналите към junk food студентски организми имат нужда от някоя случайна и заблудена циркулираща през тялото им молекула витамин, която да ги поддържа живи до следващото посещение в китната бабина къща на село. Едва по-късно осъзнах, че съм пристъпвал с почти подсъдна самоувереност, защото съм имал неблагоразумието да предположа, че АЗ мога да си избера САМ плодовете от сергиите на пазара. Сега вече осъзнавам колко съм бил наивен, какъв утопичен транс и какво самозаблуждение са ме били обладали, за да си въобразя, че мога да си избера ябълките, които искам и за които си плащам, вместо да се осланям на пъргавите черни пръсти на застаналия пред мен търговец. Изумен от странните порядки и реакции на търговската гилдия на Женския пазар, аз реших да проведа един научно-социален експеримент. Проведох следния разговор с една объркана простодушна женица зад следващата сергия.

- Добър ден! Искам тези два портокала.

- Ама как така!  Не може да си избирате.

- Защо? Нали аз ще ги ям.

- Чакайте сега! Ако аз Ви дам да си изберете всеки ще иска да си избира.

- И какво лошо има в това?

- На мен ще ми се скарат, ако ме видят, че давам да си избирате.

- Добре. Тогава бихте ли ми избрала тези два портокала, които аз посочих.

- Не, не мога да дам тях. Аз трябва да извадя от онези другите отдолу.

Намесва се другият продавач:

- Господине, как може да сте толкова нахален да си избирате плодовете!

Разбира се всеки нормален човек би си тръгнал, реагирайки по един от трите начина, които описах в увода на статията. Има разни идейни и изобретателни хора, които дори биха стигнали дотам да си съчинят четвърти. Всъщност аз, изпълнен с любопитство за собствените си възможности като магистър по Международни отношения, след дълги и напрегнати дипломатически преговори, успях да си осигуря правото да си купя двата портокала с още един трети, който оставих „любезната” жена да ми избере сама. В противен случай, подозирам, че след разклащането до такава степен на нейния малък и добре подреден зарзаватчийски свят тя щеше да получи инфаркт или да бъде пребита по дикенсов образец от големия, безпощаден и зъл собственик на сергията. А портокалите? Те мухлясаха на другата сутрин, след като не ги изядох веднага.

Женският пазар всъщност е едно от най-мърлявите и мръсни места в София след междублоковите пространства на Студентски град. За разлика от тях, обаче, на пазара има доста повече тътрещи се, мърморещи, крещящи или просто налягали по земята хора и кучета. Това е едно кътче, съчетаващо в себе си най-неприятните и гнусни черти на ориентализма, но добавящо към тях очарованието на собствената ни българска глупост и простотия. Това е едно от местата, чиито екзотични снимки трябва да се кипрят по страниците на списания като „National Geographic”, за да могат западноевропейските пенсионери да го включат в плановете си за една вълнуваща, предизвикателна и опознавателна ваканция като за последно. На хората, които са пътували не къде да е, а в истински ориенталски държави (за западните няма да говорим), сигурно е направило впечатление, че дори клиентът да трябва да си извоюва желаната стока с цената на пазарлък, на него се гледа с огромно уважение. Той винаги се посреща и се изпраща с широка усмивка и благодарност, за да се чувства добре, за да е доволен от покупката си и да се върне. На нашите малоумни търговци подобни практики са им непонятни и чужди. Те предпочитат да се скарат с теб и да те прокудят, ако не си съгласен да ти пробутат няколко изгнили ябълки. Но успеят ли да те придумат да си вземеш от техните плодове и да те излъжат с това, което получаваш, те са доволни и щастливи. По грубите им бръчкави лица се разлива усмивка. Израженията им от намусено, сърдито на целия свят пренебрежително високомерие преливат във великодушно самодоволство. В своите очи те са едни „велики” и „пекани” търговци, които с радост от добре свършената работа ще могат да подрънкат в мръсната си потна длан шепата спечелени стотинки, докато дойде следващия „балък”. Така е то с далаверите в България – те се простират от гнилите ябълки на Женския пазар, които „уж” сами си избираме, до действията на онези високообразовани и прекрасни хора в правителството, които пак уж сами си избираме.

Разбира се, този хубав слънчев ден не свърши дотук. Аз имам да споделя с вас още много такива „вълнуващи” истории…

Очаквайте Част II